Филип Шелби - Опасни муцуни

Когато прекарваше нощите в спалнята на Пол, Холис непрекъснато се тормозеше от съмнението, че той става толкова рано всяка сутрин, защото не може да търпи нейното похъркване…

Разтърка очи и се обърна към прозореца. Едва сега проумя откъде идва потропването — тежки дъждовни капки се удряха по рамката на прозореца. Нима дъждът се беше изливал неспирно през цялото време? Следобедната светлина, процеждаща се през посивялото небе, беше твърде оскъдна.

— Ей сега ще се върна — промърмори тя.

Младата жена отиде в банята, взе един душ набързо, а после се преоблече. Когато се върна, ноздрите й уловиха приятния мирис на току-що сварено кафе.

— Ще пиеш ли кафе с мен? — попита я Кроуфорд.

— Да, благодаря.

С чашата в ръка Холис се приближи към масата. Погледна към страницата в бележника, изпълнена с дребен, но четлив почерк, а сетне вдигна очи към лицето му. Кроуфорд изглеждаше замислен и смълчан като археолог, попаднал на следи от неизвестна цивилизация. Едва сега вниманието й бе привлечено от дълбоките сенки под очите му и сбръчканото му чело.

— Съставил си план на играта, така ли? — попита тя и посочи към бележника.

— Опитвам се да стесня списъка на потенциалните мишени на Майстора. Като се има предвид колко много видни личности обитават Ню Йорк, изборът на жертва наистина е доста богат.

Кроуфорд не сметна за нужно да й обяснява, че бе провел няколко кодирани разговора с Париж. Хората от екипа му докладваха за претърсването на жилището на мис Фримънт, осъществено със съдействието на агентите от Второто бюро — нищо подозрително не бяха намерили. Никакви улики нямаше и в стаята в хотел „Аполон“, където бе отседнал Майстора. Накрая следваше последната, най-горчивата вест: тялото на Уоли Лиджът е пристигнало във военновъздушната база „Андрюс“. На съветника по въпросите на сигурността в канцеларията на държавния секретар беше изпратен подробен рапорт, но той изрично подчертал, че гори от желание да си поговори насаме с Кроуфорд…

— Добре ли си?

Въпросът й го сепна и го върна към настоящето.

— Да, да, добре съм, много съм добре.

— Хм… струва ми се, че нещо те измъчва, щом не вдигаш глава от този бележник.

— Сам съм си избрал тази участ.

— Но ако се окаже, че сме сгрешили? Ако Пол е невинен, а Майстора успее да… всъщност какво се готви да извърши той?

— Тогава усмивката за дълго ще изчезне от лицето ми.

Холис предпазливо запита, съвсем тихо, макар да й се стори, че думите й отекват гръмко в надвисналата неловка тишина:

— Какво ще правим, ако той никога не се появи?

— Тогава няма да успеем да го проследим.

Младата жена се зарадва, че в тона му нямаше и следа от упрек или гняв заради дързостта й.

— Откога си в тази професия? — внезапно смени темата тя.

Кроуфорд я изгледа смаяно.

— Хм… от доста години. Всъщност през целия си живот само с това съм се занимавал.

— Но защо? Искам да кажа, как избра този опасен занаят?

— Той ме избра. — За миг се спря, унесен в спомените. — Бях снайперист в една армейска част, от специалния контингент, когато бе взривен онзи „Боинг“ от полет 103 на Пан Американ. Изпратиха нашия екип отвъд либийската граница. Дадохме доста жертви. Най-после операцията бе прекратена и ние се върнахме у дома, но след шест месеца един от моите подчинени беше убит. После още един… Общо четирима. И мен се опитаха да ме застрелят, но аз имах късмет и се разминах на косъм от куршумите. Постепенно се изясни, че либийците са се заели сериозно с нас. Един от бившите ми армейски командири сподели с мен, че те плащали баснословни суми на професионални убийци, за да очистят американските снайперисти, изпратени по следите на техните лидери. Тогава за пръв път чух за организацията ОМЕГА. Изборът, пред който бях изправен, беше елементарен: едната възможност бе да чакам да ме очистят, което рано или късно щеше да се случи. Или аз сам да се превърна от мишена в ловец.

— И ти избра второто…

Кроуфорд кимна.

— Успя ли да се добереш до убийците, виновни за смъртта на твоите хора.

— Да.

Холис отмести чашата с кафето.

— Опитвам се да те разбера, но невинаги успявам. Може би се нуждая от помощта ти. Поне малко. — Тя го погледна тревожно: — Защо ми спомена, още там, на летището, че знаеш доста за мен?

— Зная какво се е случило с твоето семейство…

Холис сама се изненада от реакцията си. Всъщност… по-скоро от липсата на реакция. Всяко споменаване на трагедията, сполетяла семейството й, досега неизменно я караше да настръхва, дори да изпада в ярост. Освен ако събеседникът й не беше Доусън Уайли. Но сега, по непонятни и за самата нея причини, тя не се опита да протестира.