Филип Шелби - Опасни муцуни

Джейкъб набързо огледа масите, на всяка от които беше сервирана вечеря за дванадесет гости. Опита се да пресметне колко е струвал този банкет и колко се е охарчила касата на партията. Ако на глава се падат по пет хиляди долара, при дванадесет души на маса и общо петдесет маси… Да, тук явно не са пестили разноските.

Обърна се към дългата маса на сцената, отделена от залата чрез подиума за микрофоните и чрез специалния подиум за тв камерите. Още от входа привличаше вниманието достолепната фигура на Робърт Балантайн, в средата на масата — кандидат за президент на Съединените щати, заобиколен от губернатора на щата Ню Йорк и от кмета на огромния град. Зад техните кресла се извисяваха фигурите на хората от специалните служби, ангажирани за цялата кампания с охраната на мистър Балантайн.

Джейкъб започна да си пробива път в периферията на залата, опитвайки се да намери Калабрезе. Неусетно се доближи толкова близо до голямата маса, че успя добре да огледа кандидата. Очевидно гардеробът му беше безупречен: костюм от „Дънхил Ултралайт“, риза „Шерве“, а вратовръзка като неговата не би могла да бъде друга, освен „Сулка“. С диамантена игла за пет хиляди долара. Не всеки може да носи с достойнство такива дрехи — трябва да притежаваш самочувствие и усет, които не се научават в колежите. Трябва да си се родил с тях.

Син на беден шивач, Джейкъб беше отраснал в недоимък. Всички около него сурово критикуваха богаташите, които пръскаха луди пари за най-модните тоалети, но сами не можеха да зашият една кръпка дори.

За нещастие пред очите му се изпречи полицейският комисар. Джейкъб мислено прокле лошия си късмет. На десетина метра от масата на комисаря, в нишата за аварийния изход, дежуреше Калабрезе, без да откъсва нервен поглед от десетките гости около близките маси.

Джейкъб тъкмо се бе насочил към нишата, когато на сцената една жена се надигна от стола си и се запъти към подиума. Изглеждаше великолепно: с разкошната си червена коса, с дългите и стройни крака, с приветливата си усмивка и с безупречния си костюм от „Ескада“ Клаудия Балантайн наистина беше неотразима.

Джейкъб се добра до ъгъла, където стоеше Калабрезе, секунди преди тя да поеме микрофона.

— Винсент…

— Почакай.

Вероятно в този миг някой от помощниците на Клаудия Балантайн бе подал сигнал, защото точно когато тя наговори, зад гърба й се спусна огромно знаме, върху което в червено и синьо бяха изписани думите „Напред, Америка!“. Цялата зала стана на крака и дълго скандира този лозунг.

— Какво има? — прошепна Калабрезе.

Джейкъб се наведе към него, но въпреки това трябваше да извика, за да бъде чут:

— Открихме къде може да е момичето.

Калабрезе незабавно го дръпна навътре, към коридора.

— Къде е?

— В Бедфорд Хилс.

Калабрезе се почеса замислено по носа. При него този жест винаги означаваше, че се съмнява в думите на събеседника.

— Хм, това е квартал само за богати, видни личности. Там наемите не са ли прекалено скъпи за двама терористи?

— Те винаги така постъпват. Избират места, където никой няма да ги търси, особено ако искат да се укриват за продължителен период.

— Имаш ли някакъв план?

— Не си успял да…

— Шшшт!

Джейкъб и Калабрезе се обърнаха и зърнаха висока, съсухрена дама на почтена възраст, с блестящи бижута върху скъпата си рокля, размахваща костеливия си показалец към тях. Калабрезе я изгледа свирепо, но за негово изумление старицата го измери с още по-смразяващ поглед.

— Спри! — прошепна той на Джейкъб. — По-късно ще поговорим.

На подиума Клаудия Балантайн говореше уверено и гладко. Тя много често се появяваше на обществени места и бе свикнала да държи речи пред всякаква публика.

— Благодаря ви… Благодаря ви от сърце. Зная, че някои от вас може би в този миг си казват: социолозите сигурно са класирали Боб на опашката на проучванията си, затова той се е принудил да изтика жена си на преден план.

Залата избухна в смях и крясъци.

— Обаче аз няма да говоря дълго. Ще го оставя той сам да ви обясни защо е тук. Но днешната вечеря е чисто благотворителна, за събиране на помощи и няма никаква връзка с предстоящите избори. Защото „Напред, Америка!“ е движение, създадено за благото на хората, за прогреса на обществото, за всеобщото добруване.

Клаудия Балантайн използва паузата с аплодисментите, за да огрее сцената с лъчезарната си усмивка, пое дъх и махна с ръка, за да я оставят да продължи:

— Преди пет години „Напред, Америка!“ беше само една скромна моя мечта. Първият офис на движението беше всекидневната на нашия дом. Но сега ние имаме клонове във всичките петдесет щата. Ние събрахме повече от два милиарда долара през тези години, все от щедри хора, от хора като вас. Тези долари, до последния цент, са раздадени на нуждаещите се граждани на нашата велика страна: изоставени деца, самотни майки, неуки безработни. „Напред, Америка!“ им подава ръка, за да се изправят на крака. Ние не искаме помощ от правителството. Ние искаме вашата помощ. Вашите дарения — в пари, време или жизнен опит — това е, което ни крепи, което ни окуражава да вървим напред. За да покажем на целия свят, че страданието на един от нас е страдание за всички нас. И че победата на отделната личност е победа на цялата нация.