Филип Шелби - Опасни муцуни

Ключалката се оказа доста примитивна — от онези, които се отварят чрез ключове с двоен нарез. Не представляваше никакъв проблем за специалист като Сам Кроуфорд.

Щом ключалката изщрака, Кроуфорд моментално залепи гръб о стената. Но се оказа, че вътре не го дебнеше капан — тънка жица под вратата или нещо подобно. Преброи до пет, изчака да види дали няма да се задейства бомба със закъснител — в повечето случаи опитните терористи опъваха едва видими проводници, свързани със скрит капсул-детонатор. Но от стаята се долавяше само миризма на сапун и евтин шампоан.

Успокоен, Кроуфорд въздъхна. Явно Майстора не бе оставил някой от смъртоносните си капани. Пристъпи предпазливо и внимателно затвори вратата зад гърба си. Очите му набързо обходиха стаята, макар интуицията вече да му бе подсказала най-важното: нямаше да открие нищо в тази опустяла бърлога.

Одеялото на леглото бе опънато старателно. Както в казармата. Но по пода, около единия от краката на леглото, имаше малка купчинка ръждив прах.

Мивката още не бе изсъхнала, макар трите чинии на поставката да не бяха мокри. Кърпата за ръце също бе суха, но по-голямата кърпа за банята беше влажна.

Сигурен признак, че Майстора бе почистил грижливо стаята, преди да я напусне.

Гардеробът бе опразнен, но на една от закачалките бе останало късче хартия. Може би квитанция от магазин за химическо чистене.

Тогава си припомни, че навън, на улицата, нещо във вида на Майстора му бе направило впечатление, още когато той бе стъпил на тротоара, нещо като…

Кроуфорд бе длъжен да претърси грижливо стаята, макар да знаеше, че и това усилие ще се окаже безплодно. Майстора не би могъл да оцелее толкова дълго, ако не бе обръщал внимание на всички детайли. Ако Кроуфорд предварително не знаеше доста факти за него и за неговите навици, от това, което видя, едва ли щеше да отгатне що за човек е живял тук.

В този миг усети леки вибрации отзад, на кръста си, около десния бъбрек. Измъкна пейджъра, после протегна ръка към миниатюрния микрофон, скрит под ревера на сакото.

Кроуфорд натисна слушалката към ухото си.

— Докладвай, Уоли.

Чу се пращене от статичното електричество, като че ли някой стържеше с пила по алуминиево фолио. След което някой заговори с далечен, приглушен глас:

— Сега е на гарата. Преди малко си купи билет за парижкия експрес.

— Явно няма намерение да се връща повече тук. Внимавай, Уоли, да не го изпуснеш. Предай в Париж, че искам пълно покритие.

— Слушам, сър, пълно покритие — отвърна Уоли с престорено официален тон. — Сам, забравих да ти съобщя, че той проведе два разговора от една телефонна кабина в чакалнята.

Кроуфорд сърдито изруга.

— Не можа ли да се приближиш, за да чуеш нещо?

— Не, не успях. Той се бе напъхал в кабината. Дори и да си беше бъбрил по-дълго, пак нямаше да успеем да засечем разговорите му.

— Колко дълго разговаря?

— Отговорът ми няма да ти хареса. Първото обаждане бе само за петнадесет секунди. Но второто бе по-продължително. Цели пет минути.

Това наистина никак не се хареса на Кроуфорд. Очевидно първият разговор на Майстора е бил с телефонен абонат в страната, може би с Париж, а вторият е бил международен — за да се засече такава връзка, наистина беше необходимо повече време. Но такъв професионалист като него да говори цели пет минути!… Това можеше да означава само едно: Майстора е получил подробни инструкции за действие.

— Ще се видим в Париж — каза той и прекъсна връзката.

За последен път огледа стаята. Смълчана, оскъдна и потискаща, тя сякаш му припомняше единственото, до което днес бе успял да се добере: Майстора вече е потеглил на далечен път.

Към Париж.

А оттам можеше да се отправи към всяка точка на земното кълбо.

— Бонжур, мадмоазел.

— Бонжур, мосю.

Продавачът на вестници й подаде днешния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, прегънат на три, стегнат с гумена лента и пъхнат в книжна кесия. С подобно обслужване бяха удостоявани само клиентите, които му бяха симпатични. Не искаше прясното печатарско мастило да изпоцапа дрехите или пръстите им.

Мъжът пое десетфранковата монета от ръката на жената, кимна и още веднъж я огледа от главата до петите.

Разбира се, тя беше американка. Продавачът го разбра още от пръв поглед, в деня, когато за пръв път се бе доближила до неговия павилион в края на парка, недалече от сградата на модната къща „Пиер Карден“. Издаваше я не толкова акцентът. Всъщност тя говореше френски изненадващо добре за чужденка. При това явно не беше на повече от двадесет и пет-шест години. Нито пък облеклото й изглеждаше чуждестранно. Жакетът и полата й бяха по един от миналогодишните модели на Ерве Леже, но й стояха много добре. Всъщност като на всяка висока и стройна млада жена. Блузата й, в бяло и светлозелено, подчертаваше отблясъците на слънчевите лъчи в косите й и петънцата в очите й. Приличаше на секретарка от някой изискан офис, отлично съзнаваща как да се възползва от чара си, но съзнателно предпочела да изглежда въздържана, за да отблъсква по-лесно натрапниците. Жена, която знае, че може да събере всички мъжки погледи, докато ходи по някой от парижките булеварди.