Филип Шелби - Опасни муцуни

Ала очите й я издаваха. В тях нямаше и следа от възбудения блясък, типичен за туристите — всеки ден продавачът се сблъскваше с десетки от тях — не, техните зеници бяха широко отворени, преливащи от жизненост, примесена с невинност. В нейните очи липсваше и хладният, леко отегчен поглед на истинската парижанка, който не се променяше дори и по време на следобедната разходка с поредния любовник… Очите на тази жена излъчваха радост и енергичност, сякаш Париж бе рог на изобилието, предлагащ неограничен избор на наслади и забавления, някои от които вече й бяха познати, но повечето тепърва й предстоеше да вкуси.

Веднъж продавачът на вестници я бе посочил на един от своите приятели — хитрец и сводник, специализирал се в осигуряването на забавления за богати чужденци, скучаещи самотници, които неизменно отсядаха в луксозните хотели по десния бряг на Сена. На сводника му бе достатъчен само един преценяващ поглед, за да процеди през зъби: „Страхотна е!“. Лицето й бе направо прелестно — никой не вярваше, че тази жена може да страда. Не, това бе немислимо.

— Нещо не е наред ли, мосю? — запита го Холис Фримънт.

Продавачът смутено поклати глава.

— Не, само ви се възхищавам, мадмоазел, защото днес сте по-очарователна от всякога.

— А вие сте по-галантен от всеки друг път — усмихна се тя, разкривайки едва забележимата раздалеченост между двата й предни зъба.

Щом се отдалечи от павилиона, Холис се разсмя. Тя се нуждаеше не толкова от вестника, колкото от разходката около сградата на американското посолство, в което работеше. Но й стана приятно от плахия опит на продавача да пофлиртува с нея.

Холис продължи през парка. Преди три месеца, когато пристигна от Вашингтон, нестихващото движение около обелиска на „Плас дьо ла Конкорд“ опъваше нервите й, особено силният шум на автомобили. Но после привикна.

Излезе от парка откъм булевард „Габриел“ и зави към „Рю Боаси д’Англе“. Спря на кръстовището и зачака да светне зелено. Трима бизнесмени, оживено спорещи за нещо, застанаха зад гърба й.

На булевард „Габриел“ бяха паркирани две полицейски коли и един тъмносин микробус. Пред американското посолство патрулираха шестима мъже от френските специални служби — в тъмносини униформи, с бели ботуши и черни автомати.

Един от тях, с пагони на лейтенант, я огледа от горе до долу, с напрегнат, подозрителен поглед, макар лицето му да остана безизразно. Холис извърна глава.

Диагонално по булеварда се намираше „Крийон“ — елегантна сграда от 18 век, един от най-престижните хотели в света. Опита се да пропъди мисълта за досадната физиономия на офицера от охраната. Много по-приятно беше да си представя притихналия елегантен ресторант „Обелискът“ в хотел „Крийон“, където я очакваха на закуска.

Кога най-сетне ще светне зеленото…

Светофарът превключи. Но миг преди това от ъгъла изскочи камион „Мерцедес“. За секунда туловището му закри гледката пред очите на Холис. Стори й се, че ще връхлети върху нея. Инстинктивно младата жена отскочи назад. Не усети как се стовари върху тримата мъже, застанали зад нея, защото точно в този момент проехтя изстрел. Тя извърна глава към сградата на посолството. Отвори уста да изкрещи. Но от гърлото й не се изтръгна нито звук, защото всичко около нея се сля в пъстър калейдоскоп. След миг потъна в непрогледна мъгла.

Беше неделя, по обед, точно на Четвърти Юли. Само туристи се шляеха по широките парижки булеварди. Парижани, отдавна наситили се на всякакви чужденци, бяха заминали по вилите си, за да се спасят от жегата.

Знамето над входа на американското посолство висеше като отмаляло от горещината. Отвън се виждаха само двама мъже от полицейската охрана, облегнати небрежно до вратата, държаха по една картонена чаша с лимонада — някоя от дежурните секретарки се беше смилила.

Днес пред вратите беше по-оживено от обичайното — носачи за мебелите, помощници за кухненския персонал, доставчици на вино и цветя. Такова оживление настъпваше само в няколко дни в годината: в деня на бала на Военноморския флот или когато посланикът, мис Джули Форт, даваше приеми. А днес, в чест на Деня на независимостта — националния празник на Съединените Щати — очакваха представители на дипломатическия корпус, министри от кабинета и елита на парижкото висше общество.

Следобедното събиране се смяташе за неофициално и тъкмо това гарантираше истинско празнично настроение. На безупречно поддържаната морава откъм западната стена на оградата, покрай старите кестени и цветните лехи, заобиколени от бели камъни, се вихреше с пълна сила барбекюто за персонала на посолството. Неприятният полъх на автомобилни газове откъм „Шанз Елизе“ не можеше да надвие над вкусното ухание на печени ребърца и хамбургери. Наоколо, сред пейките, бяха опънати маси с ленени покривки в червено и бяло, отрупани с купи с пържени картофи и салати, туршия и подправки. От кухнята бяха домъкнали шест буренца с добре изстудена бира „Милър“ — жест на любезност от страна на военновъздушния аташе — бирата бе доставена отвъд океана.