Филип Шелби - Опасни муцуни

Когато отново я обля ярката слънчева светлина, Холис зърна майка си, която в този миг прекосяваше моравата. Никой не можеше да разубеди малката Холис, че на този свят има по-красива жена от Фелиша Фримънт — с дълга златиста коса, нежни рамене, с усмивка, която озаряваше всичко наоколо. Майка й бе облечена в дълга копринена рокля с шлейф, какъвто Холис бе виждала само в книжките с приказки.

Холис махна с ръка на майка си, а тя й отвърна с въздушна целувка. После се обърна към непознатия французин, който преди малко бе разговарял с баща й. Холис се извърна и видя, че баща й също маха с ръка, широко усмихнат. Долните му зъби бяха леко изкривени, от което понякога дъщеря му се дразнеше. Холис усети как някаква тръпка стегна сърцето й, но не разбра причината. В този миг обичаше и двамата си родители повече от всякога…

Тя така и не разбра защо баща й внезапно изохка остро, а от устата му рукна кръв.

Куршумът, който улучи Алек Фримънт в малкия мозък и след това експлодира в устната му кухина, причини незабавна смърт. Целта беше поразена безупречно, въпреки че куршумът беше изстрелян от повече от шестстотин метра. От толкова голямо разстояние, дори и без да се използва заглушител, надали някой от присъстващите в двора на посолството би могъл да чуе изстрела.

Снайперистът имаше едно много важно предимство — командната кабина на кулокрана, извисяващ се над съседния строеж. Полицаите от района толкова отдавна бяха свикнали с мудните темпове на строежа, че почти не обръщаха внимание на този обект. За тях кулокранът отдавна бе станал просто част от пейзажа на „Рю дьо Фобур Сен Оноре“. Освен това точно в онези дни почти всички сили на парижката полиция бяха ангажирани с охраната на президента на Франция. Тъй като строителният участък не беше далече от Елисейския дворец, агентите не забравяха да проверят персонала на строителната площадка. Особено когато държавният глава се прибираше в резиденцията си, намираща се сравнително близо до американското посолство, между „Авеню дьо Марини“ и „Рю дьо Л’Елизе“.

Френските специални служби, отговорни за сигурността на дипломатическия корпус, които работеха в тясно сътрудничество с екипите за охрана на посолствата, също не изпускаха от очи движението на хора около кулокрана. Опитните агенти прекрасно разбираха колко удобна позиция за стрелба е кабината на крана — оттам всеки убиец може да се възползва от прекрасните условия за обзор на квартала, включително и към моравата зад сградата на посолството. Самата сграда беше скрита от кулокрана зад високите кестени, а освен това се намираше под много малък ъгъл.

На Четвърти юли президентът на Франция не беше в столицата, а в извънградската си резиденция в Живерни, затова на специалните служби не им беше до проверки на района около строежа. Не проявиха интерес и хората от охраната на посолството, както американците, така и французите. Охраната беше ангажирана само със сигурността на посланика.

Освен това нямаше никакви признаци за надвиснала заплаха. Френските служби разполагаха с превъзходна мрежа от информатори, особено сред емигрантите от арабски произход. Защото именно този контингент от мургави пришълци обикновено създаваше най-много проблеми на агентите. Последните данни от секретните полицейски бюлетини не показваха нищо обезпокояващо.

Стрелецът се бе изкачил на кулокрана още в четири часа сутринта. Свит на пода на кабината, той изчака търпеливо своя час, уверен, че никой няма да заподозре присъствието му.

Убиецът поспа до изгрев-слънце, след което отвори прозорчето на кабината, отпи няколко глътки вода от бутилката и се зае със сандвичите. После насочи бинокъла към посолството. Стъклата на окулярите бяха покрити със специален, неотразяващ светлината слой, за да не бъде засечен блясъкът им. Той сглоби пушката и зае позиция за стрелба едва когато там долу, на моравата, се завъртя детската въртележка.

Стрелецът си припомни възражението, което бе отправил към своя работодател: по всяка вероятност движенията на мишената ще бъдат трудно предвидими, без никакъв план, така че късметът ще се окаже от доста голямо значение.

Шефът му го бе изслушал внимателно, но накрая само бе кимнал с глава:

— Тогава се постарай да го вземеш на мушка.

Когато се задвижи въртележката и Алек Фримънт се покачи на седлото кончето, зад дъщеричката си, стрелецът разбра, че моментът е настъпил.