Филип Шелби - Опасни муцуни

Пазителят на реда вдигна за поздрав палката си, обърна се и пое по тротоара към будката до оградата. Холис видя как го наобиколиха колегите му. Полицаят сви рамене, от устните му се отрони някаква фраза, след което презрително махна с ръка — красноречив жест, с който в цял свят удостояват побърканите.

Холис се извърна. Светофарът най-после превключи, тя пресече булевард „Габриел“ и продължи към хотела. Все още усещаше насмешливия поглед, прикован в гърба си.

На този ден, преди петнадесет години, Холис всъщност не чу нито един от изстрелите. Смъртта бе долетяла безшумно и бе покосила жертвите си без никакво предупреждение. Доста по-късно тя узна как ехтят изстрелите. Но оттогава ги бе чувала стотици пъти, дори и в най-непрогледните кътчета на сънищата си.

Служителят от охраната към хотел „Крийон“, облечен в елегантен костюм на „Армани“, проследи с поглед жената, която се появи на главния вход. Тя веднага се насочи към фоайето и изкачи стъпалата към рецепцията. Направи му впечатление чантата за документи, която младата дама държеше в лявата си ръка — от нея стърчеше вестник, навит на руло. Странно, но в първия миг му се стори, че във вестника е увита полицейска палка. Защо жената държеше чантата толкова отдалечена от тялото си? Имаше нещо неестествено в тази поза… И лицето й бе пребледняло.

Едно от неписаните задължения на специалистите по охраната на хотелите бе да запомнят всички особености в поведението и външния вид на всеки от десетките гости. Но тази жена не бе отседнала в „Крийон“ — служителят от охраната на хотела бе готов да се закълне в това. Тя бе облечена доста прилично, така че не биеше на очи сред елегантната тълпа, но все пак…

Какво още има в тази чанта? И какво е скрито във вестника?

Служителят от охраната леко повдигна дясната си ръка и измърмори нещо пред микрофона, скрит в маншета на ризата. Колегата му от залата за наблюдение веднага бе уведомен, че дежурният във фоайето се насочва към подозрително лице сред навалицата около вратите. Незабавно разпореди да бъде изпратено подкрепление.

— Мога ли с нещо да ви помогна, мадмоазел?

Холис се спря за миг, после се обърна толкова рязко, че ръчната й чанта се докосна до ръката на непознатия. Вдигна поглед към него. Изглеждаше като портиер или помощник-администратор.

Сепна се, когато усети как пръстите му предпазливо опипват талията й отзад, спирайки се на едва забележимата издутина около дръжката на пистолета, и не забеляза как другата му ръка се мушна в отвора на чантата й.

— Съжалявам, мосю. Не зная какво ми става днес… — засмя се Холис, но на самата нея собственият й глас прозвуча като чужд. — Идвам тук на закуска по покана на един от гостите на вашия хотел. Мистър Доусън Уайли, от Съединените Щати.

Мъжът се усмихна разбиращо.

— О, да, разбира се, да, мосю Уайли. Разбирам… А вие трябва да сте…

— Холис Фримънт. Аз… аз съм негова позната.

— Естествено. Мога ли да ви съпроводя до ресторант „Обелиск“?

— И сама мога да стигна до там.

— За мен ще бъде удоволствие, мадмоазел. Моля ви, разрешете ми да поема чантата ви.

Мъжът измъкна вестника от чантата й толкова ловко, че Холис дори не проумя какво става. Само усещаше притискането на ръката му около лакътя си, докато прекосяваха облицованата с мрамор зала, с високи огледала по стените, всичките до едно в позлатени рамки.

Служителят от охраната кимна с глава — сигнал към метрдотела да не се намесва. Той зърна мистър Уайли още щом прекрачи входа на ресторанта, но се престори, че не го е открил.

— Не го виждам — промърмори той.

— Ето го там, до онази маса.

Възбуденият й глас привлече вниманието на посетителите. Всички се обърнаха към нея. Уайли също я забеляза и й махна с ръка. Едва тогава мъжът от охраната отпусна хватката си.

— Вашият вестник, мадмоазел. Желая ви приятен ден!

Служителят от охраната отново кимна едва забележимо към метрдотела и безшумно се изниза от ресторанта.

— Холис…

Доусън Уайли се надигна от стола си, когато тя се приближи към масата.

Широката усмивка, весело искрящите му очи и сърдечната прегръдка набързо я успокоиха и тя се опита да забрави досадния инцидент във фоайето.

Холис си помисли, че никой не би могъл по-добре от Доусън Уайли да послужи за рекламно лице на Американската асоциация на пенсионираните ветерани. Изглеждаше страхотно в обичайния си син блейзър, с леко посивели коси, в сиви панталони с кройка, типична за военните от запаса. Изящната вратовръзка във виненочервено и добре колосаната снежнобяла копринена риза допълваха непринудената му елегантност — приличаше на преуспял рентиер, решил да посвети оставащите му години само на пътувания. Но имаше едва доловима разлика между него и останали възрастни мъже и жени, насядали около масите: Уайли никак не се притесняваше от луксозната обстановка, дори се обръщаше към персонала с непринудена фамилиарност, непозната за американците в Париж. А когато поръча на келнера питието за Холис, акцентът му прозвуча съвсем като парижки.