Филип Шелби - Опасни муцуни

Макган вече бе работил с трима посланици. Последният му шеф се оказа полуобразован досадник от западните щати, провалил се като кандидат за вицепрезидент преди няколко години. Този пост бе получил като награда за предаността към политиката на неговата партия, но най-вече заради неуморните усилия в набиране на дарения за партийната каса. Опитният в политическите лавирания посланик бързо схвана ключовата позиция на Макган. Особено след като неговият предшественик съвсем лаконично, но точно бе описал секретаря на посолството: „Този Макган е кучи син, но не забравяй, че е и ще остане твой кучи син. Не го учи какво да прави. Не се опитвай да му противоречиш. Ако го оставиш да си върши работата както си знае, ще изглеждаш в очите на другите по-умен дори от библейските мъдреци“.

Новият посланик се оказа достатъчно разумен, за да се вслуша в съветите на предшественика си.

И се оказа, че тази тактика е изключително печеливша. Майката на Пол Макган произлизаше от една видна парижка фамилия. След омъжването си за богат американски софтуерен производител (един от пионерите в този тогава нов бранш), тя се бе разпоредила да преустроят основно поостарялата къща на своя род (с размерите на малък замък, с пребогата история, но с протекъл покрив). За безумно скъпия ремонт на софтуерния магнат се наложи да подпише десетки чекове, един от друг по-тлъсти. Въодушевена от успеха си, съпругата му веднага се зае с възстановяването и на останалите си фамилни имения. Междувременно тя все пак намери време да го дари със син, когото отгледа според френските традиции. Никой не успя да я разубеди, че той е повече американец, отколкото французин.

Висок брюнет, с фини черти и мастиленочерни очи, Пол Макган неволно привличаше погледите на околните още от детските си години. Саможив по характер, той се бе увлякъл по бойните изкуства — от тях се научи на самодисциплина, пък и така внушаваше страхопочитание сред всички, на които би хрумнала неразумната идея да си опитат юмруците върху лицето му. Винаги склонен към внезапни прояви на насилие, когато някой реши да го нападне, той не знаеше що е милост и състрадание. Заради сбивания бе принуден да смени четири университета, докато най-после се озова в Йейл, където започна да се увлича по тайните на дипломацията. Преподавателите му би трябвало да се позамислят, когато го слушаха с каква лекота цитира мислите на Макиавели. Но тогава това не събуждаше тревога сред професорите.

Толкова по-зле за тях.

След дипломирането си Макган се яви на конкурс за постъпване в държавния департамент на САЩ. Издържа с лекота писмените и устните изпити, защото владееше доста добре испански, немски и италиански. За него френският беше майчин, а английският — „бащин“ език. Затова се размина с дългите курсове в езиковия колеж във Вирджиния и отлетя за Париж.

Необходими му бяха по-малко от шест месеца, за да заслужи първото повишение и да се раздели окончателно с нисшата прослойка на дипломатическия корпус. Шефовете веднага оцениха мълчаливия работохолик, винаги дисциплиниран, надарен покрай многото си други ценни качества и с неутолима жажда по-бързо да се изкатери по служебната стълба. Особено му помогнаха познанствата сред висшето общество във френската столица.

Напористият Пол Макган с неразгадаем поглед и с полуприкрита, леко ехидна усмивка успя да се издигне по-бързо от всичките си връстници. Още не бе изтекла една година от назначаването му, а той вече бе незаменим в посолството, макар всичко да изглеждаше напълно невинно: новият чиновник само предлагаше помощта си, при това съвсем безкористно. Вече бе успял да съсипе кариерите на неколцина от колегите си — повечето от тях по-високопоставени от него — но така ловко, че дори самите жертвите напускаха дипломацията с непоколебимото убеждение, че провалите им се дължат единствено на собствената им некадърност. Никой не можеше да борави по-сръчно от него с несекващите слухове и дребните интриги (неизменен спътник във всяко посолство), като ги използваше умело, с помощта на вродения си финес. Неговият учител от 15 век, Николо Макиавели, можеше да се гордее с постиженията на своя последовател.

Още преди да навърши тридесет, Макган чевръсто успя да влезе под кожата на първия посланик, при когото бе постъпил като начинаещ секретар трета степен. Сега, осем години по-късно, цял Париж знаеше на кого трябва да се позвъни, ако се налага спешно и качествено да се извърши някаква по-засукана операция с визи и други дипломатически документи, при гарантирана дискретност. Какво друго, освен неписано признание за заслугите му можеше да означава фактът, че висшите френски държавници първо се консултираха с него, преди да се обърнат към посланика на Съединените щати?