Филип Шелби - Опасни муцуни

— Налага ли се толкова да бързаш с връщането у дома, Дий?

— Да. Ще прахосам известно време, за да си припомня как се държи четката. Трябва да пребоядисам рамките на прозорците в къщата. Кой знае… може да ти хрумне внезапно да ме посетиш. При това заедно с новия си приятел. — Намигна й заговорнически.

— С радост бих приела поканата ти, но начинаещите служители като мен нямат право на ваканция. Тяхната участ е да останат привързани на стълба на мъченията… Какво ти е, Дий? Да не си прекалил с алкохола на снощната сбирка?

Уайли намаза щедро кроасана си с мармалад и го задържа за миг във въздуха. Съзерцаваше го, сякаш бе произведение на изкуството, след което се усмихна.

— Снощи май наистина не бях много умерен с чашите.

Той захапа кроасана, а Холис отново се зае с кафето. Тя отлично знаеше колко държи Доусън на тези ежегодни сбирки, макар че в тях имаше и нещо тъжно: с всяка година нарастваше броят на отсъстващите. Редиците на старите приятели постепенно, но неумолимо оредяваха. Обаче Доусън Уайли никога не засягаше тази тема, още по-малко пък тя би дръзнала да заговори за нея.

— Този град ме връща в далечното минало — сподели Уайли, когато успя да се отърси от меланхолията.

С шестото си чувство Холис долови, че в този миг невъобразим рояк от спомени за младостта кръжат в мислите му, спомени за най-хубавите, но безнадеждно отминали години.

— Всички ние, одъртелите динозаври, тогава бяхме на твоите години — продължи той. — Вечно недоволни от всичко наоколо, с една дума… нещо като бунтари. Въобразявахме си, че ще променим света… И донякъде успяхме, само че все още не мога да проумея за добро или за зло.

Застаряващият дипломат замълча.

— Накрая, преди да се разделим, разговорът неусетно приключи с мисли за твоя баща, за това колко липсва на всички нас. За плановете ни, останали неосъществени след ранната му смърт. — Той я изгледа: — Толкова съжалявам, Холи. Не ми обръщай внимание. Ние, старците, понякога бъбрим повече, отколкото е разумно.

Младата жена го погали по ръката.

— Той и на мен ми липсва, Дий… И той, и мама. Може би тъкмо поради тази причина приех да дойда в Париж. Надявам се тук да успея да се отърся от кошмарите. Може би звучи налудничаво?

— Не. Така ми се иска да мога да направя нещо за теб.

— Не е необходимо. Нали на теб дължа назначението тук.

Уайли се засмя.

— Прекалено високо оценяваш ролята на един скромен пенсиониран служител.

Холис поклати глава.

— Не, това не е надценяване. Няма да забравя колко те харесваше баща ми.

Тя усети как двете му едри длани захлупиха нейните върху масата.

— Така се радвам, че се видяхме, Холи. Добре си прекарахме, нали?

— Да, Дий. И няма да е за последен път.

За миг те двамата останаха изолирани от околния шум — всички посетители в залата разговаряха оживено, а от дъното долитаха меки тонове на класическа музика. Искаше й се времето да спре, да запечата този момент като цвете в хербарий. Нещо й подсказваше, че съвсем скоро я очакват изпитания…

Кабинетът на Пол Макган се намираше в западното крило на посолството, на петнадесет крачки от кабинета на посланика — просторен, снабден с всичко необходимо, както подобава на високопоставен дипломат, обзаведен специално според вкуса на обитателя. Никъде не се виждаха стандартните мебели с фурнир от тиково дърво, така характерни за правителствените канцеларии. Вместо тях имаше килим от Бухара, бюрото и шкафовете бяха в стил „Чипъндейл“, с подреден върху тях комплект от спортни купи. На стената висеше старинният часовник, който Пол бе наследил от дядо си (според слуховете откупен от дома на Бенджамин Франклин). Все антики, за които експертите на „Сотби“ не биха се поколебали да попълнят чекове с шестцифрени суми.

Високите френски прозорци водеха към балкона на втория етаж на сградата на посолството. Оттам се откриваше великолепна гледка към моравата и парка зад нея, но Макган едва ли я бе забелязал.

Като секретар на посолството, той бе отговорен за всекидневните дейности и имаше право да докладва за резултатите единствено пред посланика. На този отговорен пост той бе назначен преди осем години. Някои от подчинените му предпочитаха, но само помежду си, да използват прякорите Гробаря, Хитлер или просто Плевела. Разбира се, самият Макган знаеше как го наричат зад гърба му. Знаеше и имената на тези, които злобно шушукаха по негов адрес. Но явно не им обръщаше внимание, защото никога не го бе вълнувало мнението на нисшестоящите. Той се придържаше непоколебимо към стария и изпитан принцип: по-добре да се страхуват от теб, отколкото да се преструват, че те обожават. Тази истина бе научил от една влиятелна личност, много по-властна, по-опитна и по-могъща от всички дипломати на света.