Филип Шелби - Опасни муцуни

Холис си каза, че опитният дипломат си личи от пръв поглед.

Той бе посветил почти целия си живот на кариерата — предимно в Париж, макар че неговият възход бе започнал като секретар на посолството на Съединените Щати в Лондон.

— Днес изглеждаш чудесно, Дий — отбеляза тя и се обърна, за да благодари с кимване на келнера, помогнал й да се настани на стола. Помоли го да й донесе кафе и портокалов сок.

— Но на теб изглежда ти влияят промените във времето — промърмори Уайли. — Или имаш някакви неприятности?

— Не. Просто не съм си доспала. Това е всичко.

— О, така ли? Нима най-после си успяла да намериш толкова страстен любовник? И не те оставя да се наспиш…

Холис усети как страните й се зачервиха и стеснително сведе очи. Разгърна колосаната ленена салфетка, след което машинално, без въобще да бе нужно, се зае да пренарежда сребърните прибори на масата пред нея. Но когато се осмели да вдигне глава, отново я прониза изучаващият поглед на Доусън Уайли.

— Париж е единственият град в света, където всичко ми напомня за онези години, когато бях млад, способен отново да се влюбя още на следващия ден — разбиращо кимна той. — Забрави ли, че си ми обещала да ме запознаеш с него?

Холис протегна ръка и нежно погали Уайли по бузата.

— Някой ден и това ще стане.

— Е, не че се притеснявам кой знае колко… — промърмори той. — Само… само бях любопитен да видя…

— Естествено. Има ли нещо ново около подготвяната среща? И в колко си лягаш, ако ми позволиш и аз да проявя малко от женското си любопитство?

— Може би много по-рано от теб.

— А може би е точно обратното? — засмя се Холис и се облегна назад. После отново се наведе към него и се пресегна през масата, за да стисне ръката му. — Но стига вече. Най-важното е, че отново сме заедно, Дий.

Всяка пролет Доусън Уайли пристигаше в Европа. Неизменно запазваше за любимия си Париж поне една седмица, за да навести старите си приятели от дипломатическия корпус, някои от които вече се бяха пенсионирали. Но тази година Париж го привличаше повече от всеки друг път — причината бе постъпването на Холис в посолството. Двамата не се бяха срещали от шест месеца, понеже Холис тогава работеше другаде.

Младата жена се бе притеснила, че заетостта й в консулския отдел на посолството няма да й позволи да остане по-дълго с Уайли. Опита се да му го обясни с учтиви, предпазливо подготвени фрази, ала той само махна с ръка и великодушно измърмори:

— Не, скъпа, не си въобразявай, че си задължена да ме съпровождаш до края на деня. Всичко тук ми е до болка познато. Имам предостатъчно стари приятели в този град, така че няма опасност да умра от скука. Аз да скучая, и то в Париж? Никога.

Набързо се уговориха да посветят остатъка от деня на елегантните, малки и уютни ресторантчета по левия бряг на Сена, оставили незабравими спомени у него от годините, когато е бил млад и изпълнен с надежди. Навсякъде собствениците на заведенията го посрещаха като член на семейството, завърнал се след дълго странстване. Вечерта се поразтъпкаха по кейовете на Сена, увлечени в разговор, преди да се приберат в хотел „Крийон“, където нея я очакваше чаша горещ шоколад, а него — последната глътка калвадос.

За нея денят премина като насън, но едва сега я прониза тревожната мисъл, че дори и най-хубавият ден си има своя край — неумолимо наближаваше мигът на раздялата.

Уайли вдигна подноса за хляб и й подаде един от кроасаните с шоколад. В този миг пристигна келнерът с нейната поръчка — кафе и чаша портокалов сок. Доусън замислено я наблюдаваше как разбърква кафето със сметана, как добавя лъжичка от горещото мляко, как опитва вкуса му на върха на езика си.

— Точно така правеше и когато бе съвсем малко момиче — тихо се обади Уайли. — Но сега вече си голяма. Работиш в консулския отдел, имаш си под ръка млад мъж, влюбен до уши в теб…

— Дий, аз съм тук едва от три месеца!

— И какво от това? На времето аз се натъкнах на Марта още на втората седмица от пристигането ми в Париж.

Холис усети как сърцето й подскочи при споменаването на това име. Марта Уайли беше жената, която успяла да я изтръгне от вцепенението в оня ужасен следобед на Четвърти юли. Тя я подкрепяше чак до деня на смъртта си преди шест години. С течение на времето Марта и Доусън Уайли, най-добрият приятел на покойния й баща, се бяха превърнали в нейното второ семейство.

Холис вдигна очи към лицето на Доусън, прорязано от волеви бръчки, въпреки че беше гладко избръснат. Над яката му се спускаше кичур от сребристата му коса. Младата жена мислено благодари на съдбата, че й бе изпратила този могъщ закрилник.