Филип Шелби - Опасни муцуни

Сепна го тиктакането на стенния часовник, останал от дядо му. След няколко минути успя да се успокои. Опита се да забрави досадното посещение на Тесие. Трябваше да мисли за много по-важни задачи, трябваше да се погрижи за погребението на своя подчинен.

Един ден, беше преди три години, когато звездата на Макган започна да изгрява по-ярко дори от Халеевата комета, внезапно му телефонира един от заместник-министрите на Ке д’Орсе. Макган вече няколко пъти бе имал работа с него — двамата мъже често си бяха разменяли поверителни досиета — и досега беше смятал, че се разбират отлично.

Но сега, при този развой на събитията, нищо чудно да се окаже, че се бе излъгал.

Срещаха се в един апартамент в хотел „Негреско“ в Ница, където Макган обикновено прекарваше ваканциите си. След първите няколко минути, посветени на най-новите сплетни в средите на висшата политика, французинът се извини и припряно напусна хола на хотелския апартамент, а от спалнята внезапно излезе мъж на средна възраст, без особени белези.

Появата на непознатия изненада Макган и до известна степен го развесели. Мъжът приличаше на дребен бизнесмен със съмнителна репутация и му бяха необходими доста усилия, за да предразположи към разговор американския дипломат. Макган се запита какво ли ще поиска непознатият от него. Нищо, както се изясни след обърканото му встъпление. На всичкото отгоре се оказа, че не е французин, а американец.

Но съвсем скоро започнаха да се сипят изненадите, до една неприятни. Мъжът изуми Макган с познанията си относно най-компрометиращите детайли от кариерата му — и то точно тези, за които Макган смяташе, че са завинаги изтрити от досието му: оплаквания от шефовете му до Вашингтон, в които се поставяха под съмнение моралните му качества, намеци за неясни сделки с френските власти, свързани с доста щедри подкупи. Цитиран бе и онзи досаден случай, когато една от машинописките се бе оплакала от него с обвинение в сексуален тормоз. Тогава Макган едва бе успял да отклони заплахата от наказание. Жената веднага бе върната в Щатите.

Макган изслуша мълчаливо компрометиращите го сведения, решен на всяка цена да запази самообладание. Беше му ясно, че е жертва на опит за изнудване.

— Зная какво си мислите — продължи непознатият. — Но аз нищо не искам от вас. Тук съм само за да ви направя едно предложение. Ако го приемете, тогава и само тогава ще поискам нещо от вас. Можете да си тръгнете още сега и никой няма да узнае за нашата среща.

Макган разбра, че бе невъзможно да си тръгне. Непознатият, който знаеше толкова много за неговото минало, беше фактор, с който беше длъжен да се съобразява. Самият Макган владееше добре изкуството да подчинява хората на волята си и трябваше да признае, че този мъж го превъзхожда.

През този следобед Макган узна за събития, за които дори и той, въпреки че разполагаше с достъп до източници на секретна информация, досега изобщо не бе подозирал. С удивление научи, че съдбата на цели нации се решава от ходовете на малцина избраници, внимателно планирани и държани в абсолютна тайна. Като доказателство непознатият цитира цяла поредица от дати, събития и имена, всяко от които можеше да бъде проверено. Накрая мъжът подчерта привидно незначителните отклонения в официалните версии за тези събития, които можеха да получат рационално обяснение само ако се приемеше тезата за намеса на скрити фактори.

По рождение Макган бе надарен с умението да изслушва събеседниците си — от опит знаеше, че дори и най-дискретните хора се опиват от собственото си красноречие. Но не и този. Той споделяше с Макган само най-необходимото, без никакви детайли, които можеха да насочат Макган към източниците на поверителната информация.

Едва накрая, след като приключи със секретните сведения, непознатият му зададе един-единствен въпрос:

— Ще се присъедините ли към нас?

Макган разбра, че през целия си досегашен живот бе очаквал тъкмо този миг, макар и неосъзнато, въпросът, чийто отговор би предрешил остатъка от живота му. Той веднага каза „Да“ — като послушник, заклеващ се в сляпо подчинение на Бога.

От този ден нататък Пол Макган имаше само един господар. Дейността му най-после бе истински оценена. Макган отлично разбираше силата на властта, към която самият той алчно се стремеше. Много му помагаше обстоятелството, че част от служебните му задължения се оказаха в пълен синхрон с новите, тайни задачи — те определяха съдбата на известни личности. Това бяха хора, които самият Макган уважаваше, от които се възхищаваше, дори обичаше.