Филип Шелби - Опасни муцуни

Продължи към центъра по към булевард „Дидро“. Влезе в първото кафене, макар че бе порядъчно претъпкано. Облегна се на бар плота, за да огледа тълпата, заслушан в разговорите. При всяко отваряне и затваряне на вратата отвън нахлуваше хладна струя въздух. Небето беше скрито от оловносиви облаци. Майстора изпи кафето си, без да бърза. Изглеждаше точно така, както изискваше първият етап от операцията: като странник, който отдавна бе напуснал милионния град и сега с радост се завръща у дома. Вроденият му усет не му подсказваше за никаква опасност. Всъщност всичко наоколо беше така, както го помнеше. Нищо необичайно, включително и оранжево-белият пикап с емблемата на службата за пътна маркировка, паркиран до отсрещния тротоар с явното намерение да внесе своя скромен принос в уличното задръстване.

Но вътре в този пикап нищо не напомняше за дейността по обновяването на пътните знаци.

По дължината на каросерията имаше седалка. Отляво стърчаха две видеокамери, фокусирани през матовия прозорец — той заместваше традиционните три прозорчета от обикновено стъкло, с които бяха оборудвани всички пикапи от този модел.

Отдясно се мъдреше доста сложен, супермодерен пулт за радиовръзка с три телевизионни монитора, два лентови магнитофона за дистанционно подслушване и устройство за дистанционно управление на лазерното насочване, с телескопна антена, каквато имат клетъчните телефони.

Зад седалката на шофьора беше монтиран скромен по размери, но доста мощен климатик, а по-назад беше разположен малък хладилник.

Този пикап беше само един от шестте автомобила, с които разполагаше екипът на Сам Кроуфорд — скрити в един гараж недалече от Евродисниленд. В гаража имаше и един микробус „Мерцедес“, натоварен с основното оборудване, а също и затворническа камионетка — от онези, които отвеждат заловените нещастници зад тежките порти на затворите. Наричаха ги „Черните Марии“. Тази камионетка беше задигната от един паркинг.

Кроуфорд се размърда върху тясната скамейка, но не отлепи око от окуляра на фотокамерата „Никон Х-400“, снабдена с мощен телеобектив. Пречеха му неуморно сновящите пешеходци и профучаващите автомобили, но обектът беше на фокус. Апаратът с прецизно лазерно насочване, програмиран да тушира фоновите детайли, автоматично се пренасочваше, когато мишената се опитваше да излезе от обхвата на визьора.

— Петнадесет години си се крил в мишата си дупка — кисело промърмори Кроуфорд под носа си. — Никой не те е виждал навън. Никой нищо не е чувал за теб. Повечето от хората, които се интересуваха от съдбата ти, отдавна те смятат за мъртъв.

Почеса стария белег на лявата си скула, достигащ почти до косата му. Защо се връщаш сега? Кой те измъкна от онази миша дупка?

— Сам, може би имаме още две-три минути, докато си допие кафето и потегли отново. Можем да го арестуваме веднага щом се покаже на тротоара.

Кроуфорд се дръпна от окуляра и сърдито огледа застаналия зад него Уоли Лиджът. Със закръглено лице и мустаци, провиснали като на морж, едър и непохватен като снежен човек, колегата му би могъл да бъде по-скоро Дядо Коледа, но не и частен детектив. Облечен в изпоцапан с грес синкав комбинезон, с препасан около кръста си колан за катерене по уличните стълбове, той спокойно би могъл да конкурира всеки от дангалаците, които се мотаеха из града за сметка на наивните данъкоплатци.

— В никакъв случай! — отсече Кроуфорд.

— Но, Сам, нали…

— Казах „Не“! Онзи, който го е възкресил, със сигурност му е възложил нещо доста специално.

— Само че единствено Майстора може да ни разясни тази загадка.

Никой не можеше да разубеди добрия стар Уоли, че щеше да бъде неразумно да щракнат белезниците на този Майстор още в мига, когато Кроуфорд го засече на онази мръсна улица в Марсилия. Имаше и други удобни възможности, особено в нощния влак, обаче Кроуфорд ги отхвърли.

— Не, точно с този тип никога няма да се получи — замислено промълви Сам. — Може би ще успеем да го пипнем жив, обаче не вярвам канарчето да пропее. Защото първата му работа ще бъде да си сдъвче езика.

Уоли сви рамене, колкото да демонстрира, че това според него е риск, който си струва да поемат. Може ли някой да се справи с езика с по-малко от пет-шест хапки?…

— Нали се обади по телефона, Сам? Кой знае дали сега ще му се наложи да се срещне с някого?

— Все още му е нужна нова самоличност. — Кроуфорд осъзнаваше, че заприличва на досаден твърдоглавец, но нищо не беше в състояние да го отклони от целта. — Нужен му е някой, който да го снабди с документи и пари. И с подробни инструкции. — Млъкна за миг. — Ако изиграем този пасианс както трябва, ще ударим с един куршум два заека: ще се доберем не само до мишената, но и до шефа на Майстора.