Филип Шелби - Опасни муцуни

Втората загадка — разкриването на мотивите на клиента — въобще не представляваше кой знае каква трудност за него. Необходимо беше само да запази търпение, докато се добере до целта. Планирано беше да действа с още един мъж, определен като негов помощник в рискованата операция.

От дългото взиране в йероглифите очите го заболяха и той отмести ръкописа. Най-после стана от мястото в ъгъла на купето и се изми в умивалника, след което се изпъна върху чистите, снежнобели чаршафи. Загаси осветлението и притихнал се загледа в бягащата луна, надзъртаща през тъмния прозорец, докато влакът го носеше устремно напред. Когато най-сетне заспа, сънят изтри с магическата си пръчка всички спомени за кошмарите от миналото, всички страхове за неясното бъдеще.

Влакът навлезе плавно в Лионската гара. Майстора бе напълно облечен, готов за слизане. Щом стъпи на бетонния перон, вдигна глава и огледа стоманените греди високо горе, под помътнелия стъклен покрив на гарата. Опитното му око веднага забеляза полицейските камери, закрепени към трегерите. Извърна се, за да остане с гръб към най-близката.

Внимаваше да не напуска тълпата, устремена към изхода, но внезапно се спря и отиде до будката за вестници. Нещо смътно му бе напомнило за отдавна отминали събития. Нещо, свързано с нощните кошмари, които понякога го събуждаха облян в студена пот.

Недалече от изхода, под двойното стълбище, на стената бе окачен огромен рекламен афиш с червени и зелени чадъри, отрупани с емблемите на кока-кола и на бирата „Хайнекен“. На най-горното стъпало имаше висока стъклена витрина, а зад нея — елегантен сводест покрив, изцяло остъклен. Над входа на пасажа се мъдреше неонов надпис в червено и синьо: „Синия експрес“.

Майстора остана за миг загледан в яркия надпис. Спомените нахлуха като лавина в съзнанието му. Именно в „Синия експрес“, в неговия луксозен вагон-ресторант, който съперничеше по лукс на най-скъпите парижки клубове, за последен път, преди много години, той бе вечерял изискано, преди да се потопи в доброволното си изгнание.

Втората асоциация бе коренно различна. На тридесетина метра от него нехайно се размотаваха двама полицейски инспектори, цивилни, обградили от двете страни млад мъж, навярно затворник, с поизмачкан, макар и скъп костюм. Младежът не се бе бръснал от два-три дни — очевидно за пръв път попадаше в лапите на ченгетата, защото стеснително криеше белезниците под ръкавите на сакото си. Но най-много го дразнеше тънката стоманена верижка, свързваща белезниците с ръката на единия от инспекторите — полицаят я подръпваше нехайно, като каишка на куче, докато зяпаше напетата красавица с кожената минипола, кръстосала крак върху крак в кафенето отсреща. Партньорът му безучастно смучеше цигара, зареял взор сред тълпата пристигащи пътници.

Непознатият затворник странно му заприлича на едно от фантастично изкривените, гърчещи се видения, периодично изпълзяващи от невидими пролуки в нощните му кошмари. Нищо не го ужасяваше така, както мисълта, че той самият можеше един ден да се озове на някой мръсен гаров перон с белезници около китките. Подплашените, трескаво бягащите очи на младия затворник напомниха на Майстора за онези обрати на съдбата, с които той никога не би се примирил. Да бъде заловен, окован, обиждан и хулен и накрая да бъде захвърлен като парцал в някоя смрадлива килия — не, това той никога, никога нямаше да позволи. Щеше да се съпротивлява дори ако усещаше горещия дъх на преследвачите във врата си. Щеше да направи всичко, което беше по силите му. Но нямаше да забрави, че последният куршум е неприкосновен, запазен единствено за самия него. Така щеше да ги изиграе още веднъж, макар и за последно.

Отвън, пред гарата, под внушителния стенен часовник, два автобуса очакваха своите туристи. Майстора веднага откри това, което му бе нужно: свободен мотокар за багажа — водачът, обърнат с гръб към него, беше зает да събира таксата от пътниците и да поема куфарите им. Майстора заобиколи мотокара, вече порядъчно натоварен, и чевръсто напъха своя куфар между два пъстроцветни сака.

Знаеше, че ако някой куфар не бъде потърсен, според разпоредбите мотокаристите го препращат в склада за багаж с неизвестен притежател. И ако се застои там, първата работа на служителя от склада (след края на смяната му), щеше да бъде да разбие ключалката — надявайки се, че може да попадне на нещо ценно. Но когато се разочароваше, щеше да побърза да се отърве от доказателството за своята склонност към дребни обири, като го запокити в най-близката кофа за боклук.