Филип Шелби - Опасни муцуни

Уоли не отделяше поглед от силуета и процеди през зъби:

— А ти явно нямаш търпение да си стиснеш ръката с този невидим шеф.

— Нали знаеш, че не се задоволявам с половинчати успехи? Затова, Уоли, приказвай по-малко. Излез да го боядисаш !

— А какво да правим със Сюзън?

— Ще съобщя, че имаме нов клиент в града. Може пък да изскочи нещо за него във файловете. Искам достъп до всичко, с което сега се занимава Управлението. До пълния комплект от случаите през последния месец и до списъка с предстоящите задачи.

— А какво ще правим, ако той не оправдае очакванията ни?

— Ще регистрираме появата му и ще прехвърлим случая на Де Джонг от Интерпол.

— Е, тогава май е време да потеглям — въздъхна Уоли.

Измъкна се през задната врата на пикапа и спусна след себе си оранжевата завеса, плътно разделяща каросерията на две части. Дъвчеше угарка от цигара „Житан“ в ъгъла на устата си. Навехна леко левия си глезен и изруга. Беше забравил, че е обут в износени маратонки.

Заобиколи чевръсто оранжево-белите пластмасови конуси, поставени около пикапа, изчака, докато отминат забързаните автомобили, и пресече платното с изненадваща за годините му пъргавина. Влезе в кафенето, седна на бара, недалече от Майстора, и си поръча кафе. Дори се опита, макар и вяло, да пофлиртува със собственицата на заведението, без нито веднъж да погледне към Майстора. Извади кибрит и запали угасналата си цигара. Протегна ръка към пепелника отдясно на Майстора. Уж неволно одраска дясната китка на обекта със загасената кибритена клечка…

— Пардон, мосю… — промърмори Уоли.

После пусна клечката в пепелника и допи кафето си. В огледалото зад бара зърна как Майстора разтъркваше леко обгорената кожа на китката си.

Всичко беше минало добре. Чрез разтриването безцветният, леко омаслен слой се разнасяше върху по-широк участък от кожата му. Мазнината беше обработена с радиоактивни изотопи. Минималната доза в никакъв случай не беше опасна за живота на обекта, но се проследяваше отлично чрез лазерните скенери. Веднъж просмукана в кожата, мазнината вече не можеше да бъде измита или остъргана. Не помагаха никакви сапуни и шампоани. Така боядисан , Майстора можеше лесно да бъде следен, дистанционно и денонощно, в продължение на цяло столетие.

Уоли остави чашата от кафето, плъзна трите франка по плота и след като за последен път намигна на пищната съдържателка, се изниза навън.

Салонният управител на „Обелиск“ обърна внимание на Пол Макган още преди гостът да беше прекрачил прага.

— За мен е удоволствие да ви видя отново, мосю.

— Благодаря, Анри.

Служителят посочи към поръчаната от Макган ваза с яркочервени рози.

Дипломатът кимна одобрително, напъха в дланта му стофранкова банкнота и влезе в салона със самоуверена походка. До масата оставаха само няколко крачки, когато Холис се обърна към него. Беше готов да се закълне, че тя предусети приближаването му с шестото си чувство.

— Пол!

Понечи да се надигне от стола, обаче Макган нежно я побутна да не става, после се наведе към нея и я целуна зад ухото.

— Съжалявам, че закъснях. В последната минута се наложи да довърша нещо спешно…

След малко един от келнерите донесе цветята и под зоркия поглед на салонния управител ги подреди във вазата, като преди това поразчисти масата. Въздухът наоколо се изпълни с упойващ аромат. Изненадана и очарована, Холис ахна възторжено.

Макган зае мястото си, усмихна й се от другия край на масата, през свежите рози, изучавайки възрастния мъж, седнал до Холис. Непознатият също не скри любопитството си, внезапно оживило сините му очи.

— Пол, приятно ми е да ти представя Доусън Уайли — рече Холис. — Дий, това е мистър Пол Макган, отговорен секретар на посолството.

Уайли стисна ръката на новодошлия и се отпусна на стола. Усмихна се на Холис.

— Значи това е този младеж, който така бързо е успял да те обсеби?

Лицето й пламна като божур. Гърлото й внезапно пресъхна и момичето не успя да промълви нищо в свое оправдание.

— Радвам се да се запознаем, синко — заговори Уайли с подчертано бащинска нотка. — Холи не бе много словоохотлива, когато я запитах кой е мъжът, завоювал сърцето й. Предполагам, че е искала да не влияе предварително на мнението ми за теб.

— А на мен ми разкри, че сте от кариерата — отвърна Макган.

— О, това бе толкова отдавна… Но никога не съм се издигал до твоето ниво.

— Защо? Аз не съм нищо повече от един треторазреден чиновник.