Филип Шелби - Опасни муцуни

Уайли хвърли многозначителен поглед към Холис.

— На всичкото отгоре е скромен. Рядко срещано качество в тази професия.

— За дълго ли сте в Париж, сър?

— Не, за съжаление. Вече освободих стаята си в хотела. Самолетът ми излита след два часа. А това означава, че ще се опознаем по-добре при следващата ни среща.

— Нищо не ви пречи да започнете още сега — намеси се Холис. — Аз ще отида да се освежа.

Стана, сведе глава, за да вдъхне от аромата на розите, и излезе от салона. На прага се обърна и видя, че Уайли и Пол беседваха оживено.

В тоалетната младата жена се забави по-дълго от обичайното. Успокоена, че приятелят на покойния й баща напълно бе одобрил нейния избор, искаше да остави Дий за по-дълго насаме с Пол.

Пол Макган не само беше първият мъж, успял да покори сърцето й. Той беше голямата любов в живота й! Обичаше го пламенно и всеотдайно. Единствено на него бе позволила да сломи съпротивата й, при това само месец след запознанството им. Той и само той бавно, но търпеливо успя да си проправи път към сърцето й, без да бъде груб и нахален. Пол бе първият мъж, който я бе завладял изцяло, толкова бързо, че понякога я обземаше страх. Холис отлично съзнаеше какво означава да бъдеш уязвим. Плахите стъпки на онова дълго, болезнено пътуване от сянката на осиротялото детство към светлината на надеждата и вярата бяха оставили дълбоки следи в душата й.

Но привличането между нея и Пол бе толкова естествено и непринудено, че всичко, което последва, беше като предопределено от съдбата. Тя се ласкаеше от мисълта, че успя да спечели красивия, елегантен и самоуверен секретар на посолството без никакви по-особени усилия. Сред персонала на посолството нямаше по-привлекателен ерген от Пол Макган. Още с постъпването си, Холис се наслуша на сплетните, занимаващи женската част от консулския отдел. Клюкарките се обзалагаха кога най-сетне някоя жена ще успее да завърти главата на мистър Макган. Но той явно умееше да се държи твърдо с дамите и им даваше да разберат, че не бива да си правят никакви илюзии. Наистина, носеха се слухове, че са го виждали да излиза с тази или онази, но само за по една вечер — в това бяха категорични всички, дори и най-осведомените. Разбира се, не липсваха и хапливи подмятания, че нещо не било наред в него, но кой би повярвал на провалилите се и заради това озлобени кандидатки за леглото му?

Холис неволно си спомни как една от колежките й във визовия отдел започна да я оглежда с повишено внимание, след като се разнесе мълвата за първите й срещи с Пол Макган. В очите на колежката се четеше неизречения въпрос: „Какво толкова има тя, което аз нямам?“. Въпрос, който остана без отговор. Плахите опити на Холис да отклонява деликатната тема само влошаваха още повече отношенията й с другите служителки.

Нито една от тях поне за миг не се замисли, че Холис, попаднала в непозната и стряскаща среда, отначало бе потърсила в Пол само приятелска, сродна душа, опора, на която да може да разчита. Всички бяха единодушни, че свенливостта й не е нищо повече, освен несръчен опит за лицемерие, а упоритите й откази да сподели нещо по-пикантно — непростима арогантност.

Жените от консулския отдел, които тайно въздишаха по Пол Макган, единодушно се съюзиха против нея — като кокошки, ужасени от откритието, че техният петел прехвърча до съседния курник.

Обаче Холис, като единствено дете, от малка се бе научила да живее усамотено и не страдаше кой знае колко от хладината, с която я посрещаха. Знаеше, че времето лекува доста рани и че може би ще дойде денят, когато ще забравят за връзката й с Пол и ще започнат да я възприемат и ценят единствено заради собствените й качества. Понякога, когато й се струпваха прекалено много горчивини, Холис си пожелаваше този момент да настъпи по-скоро. На всичкото отгоре доста факти около личността на Пол оставаха неясни за нея…

Когато се върна при масата, завари Доусън Уайли да брои франковете в портфейла си, за да плати сметката.

— Исках аз да платя! — обади се Холис.

Уайли сви рамене.

— И без това трябва някъде да похарча тези франкове. Иначе за какво са ми в Щатите?

Отвън, на тротоара пред входа на ресторанта, Пол помоли портиера да повика такси. Холис чакаше, застанала до Уайли, нервно потропвайки с крак.

— Е? Какво ще кажеш?

— Какво искаш да знаеш? — смутено я изгледа Уайли.

— Моля те!

Погледът му се насочи към Пол, но почти веднага се върна към нея.

— Изглежда чудесен младеж, Холи.