Филип Шелби - Опасни муцуни

Сякаш прочела мислите й, Джули внезапно я запита:

— Ще излизаш ли тази вечер?

Холис така и не бе усвоила сложното изкуство да лъже, без да губи чистосърдечното си, невинно изражение, затова избра най-лаконичния отговор:

— Да. Докато бях заета с Дий, не ми остана много време за Пол.

Джули се опита да се усмихне, но не се справи съвсем успешно. После извърна глава и с кимване посочи към шефката:

— Внимавай! Пак е насочила към теб радарите… После ще си побъбрим. Ще обядваме ли заедно?

— О, ще бъде чудесно!

Холис се отпусна на стола си, уморено огледа клетката, но след кратък размисъл реши, че има и по-неприятни работни места. На бюрото бе оставена внушителна купчина документи — задаваше се нова, още по-многобройна група от кандидати за визи. И за да бъде хаосът пълен, до нея се мъдреше още една купчина (наистина не толкова висока) от последните факсове и тазсутрешната кореспонденция.

Внимателно, за да не се срине камарата от хартия, Холис започна да прелиства папките и да се рови из документите. Най-после откри една от молбите, останала некласирана от вчера, извади писалката си, изпъшка и се зае да заработва прехраната си.

Предобедът изтече сравнително бързо, но скучно — като в мъгла. Когато отново вдигна глава, с изненада разбра, че е време за обедната почивка. Довърши прегледа на поредната папка, премести я отдясно и се приближи към преградата, отвъд която се намираше бюрото на Джули.

— Не си ли гладна, Джули?

— И още как! Дано днес не са готвили постно в стола.

— Стига с този стол! Говоря ти за истински обяд.

Измъчвана от чувство на вина, понеже не бе поканила колежката си да излязат заедно някоя вечер, Холис я замъкна в едно от новите заведения — „Льо Пти Ресторан“, в един от най-престижните парижки квартали. Ресторантът вече бе пълен, но Холис предвидливо бе запазила маса по телефона. Едно от малкото предимства да работиш в консулската служба към някое от посолствата е привилегията по всяко време да си поръчваш маса в най-посещаваните заведения от името на посланика на съответната велика сила.

Холис и Джули решиха да изпият по чаша вино, което се оказа приятно допълнение към основното ястие — равиоли с гъби. Взеха си и обилна порция миди в сос с много оцет. Дъвчеха бавно, вкусвайки всяка хапка, без да престават да си бърборят въпреки шумните разговори от съседните маси. Двете жени уточниха мненията си относно най-интересните особи от персонала на посолството, обсъдиха плановете си за предстоящите празници, а когато им сервираха кафето, се увлякоха в мечти за предстоящото им издигане в дипломатическата йерархия. И двете отлично съзнаваха, че за всяка служителка в Държавния департамент тези възможности са много по-ограничени, отколкото за представителите на силния пол. Но кариерата на такива изтъкнати дами като Джейн Къркпатрик или Мадлин Олбрайт бяха доказателство за настъпването на нова ера в тази иначе толкова консервативна професия, каквато винаги е била и вероятно ще си остане висшата дипломация 3 3 Джейн Къркпатрик (Jeane Kirkpatrick) е била посланик на Съединените Щати в ООН по време на втория президентски мандат на Роналд Рейгън. Мадлин Олбрайт (Madeleine Albright) е от екипа на Бил Клинтън. — Б.пр. .

След приключването на обяда Холис, заедно с още шест свои колежки от визовия отдел, бе принудена да изтърпи заседанието при шефката на отдела Сюзан Гарсети — висока, стройна блондинка, малко над четиридесетте, която държеше особено на проверките на работата на персонала. Сюзън изискваше от подчинените си пълна концентрация, висок професионализъм и всеотдайност. А те подозираха, че тя мечтае да превърне отдела си в безупречно смазан цехов конвейер, а те — работливите пчелици щяха да бачкат, докато останат без дъх в края на смяната…

Този ден Холис не успя да приключи с работата по-рано от очакваното. Сбогува се с Джули, напусна сградата и се отправи към апартамента си. Движението по улиците беше натоварено повече от нормалното, така че едва й остана време за един душ и за преобличане, когато на вратата се появи Пол, готов да я отведе на вечеря.

— Стига, Пол! Ще ми размажеш червилото! — закачливо му се скара тя, след продължителната целувка.

Той се засмя.

— Не се безпокой. Имаме достатъчно време.

— Къде ще отидем тази вечер? — попита го тя, преди да се скрие в банята.

— В „Бофинже“.

— О! Казаха ми, че този ресторант бил сред най-добрите.

Когато излизаше с Пол, Холис никога не се тревожеше, че ще им се наложи да вечерят два пъти в един и същ ресторант, освен ако тя изрично не поиска това. Той знаеше наизуст всички елитни ресторанти по двата бряга на Сена, но най-вече новите, луксозни заведения, където беше много трудно да се резервира маса за вечеря.