Филип Шелби - Опасни муцуни

Веднъж пред Холис се бе изпречил мъж на средна възраст, стиснал в потната си ръка измърсена папка, в която вероятно бяха документите му. Тя го запита за професията му и за семейството му — оказа се, че за да може да изхранва петте си деца, е бил принуден да се заеме със събирането на сметта от крайните квартали. Холис Фримънт трябваше да спре дотук с импровизираното интервю, ала тогава тя бе още по-млада и съвсем неопитна.

— Как се решавате да зарежете семейството си просто така!… — учудено възкликна тя.

Мъжът се вцепени, но успя да се овладее. Очевидно бе схванал, че рискува да се прости с мечтаната виза, затова само измърмори намръщено с мекото наречие, типично за острова:

— Богатите остават тук — те нямат нужда да заминават никъде. Но ние, бедните, които няма какво да ядем, нямаме друг изход, освен да заминем. И аз искам семейството ми да живее заможно, да има собствена къща със зелена морава пред нея.

Оттогава винаги, когато преглеждаше документите на поредния кандидат-емигрант, Холис си спомняше тези думи: „… да има собствена къща със зелена морава пред нея…“.

Униформеният служител във фоайето я посрещна с усмивка, после протегна ръка под бюрото и натисна бутона. Разнесе се тихо бръмчене и стоманената врата, без никаква табелка на нея, започна плавно да се отмества.

Коридорът зад вратата беше дълъг и толкова тесен — преминаващите бяха принудени да се разминават лице в лице. От двете страни бяха подредени вратите на тесните кабинети. Стените бяха толкова тънки, че се чуваше доста ясно какво се говори в тях. Холис се приближи към първата зала, оформена от сливането на десетина съседни кабинета. По дървения под още личаха следите от съборените преградни стени.

Залата бе обзаведена старомодно, с четиридесет бюра, с междинни прегради, високи не повече от метър и седемдесет. Прозорци имаше само по най-отдалечената от вратата стена, а гледката през тях никак не беше приятна — отсреща се издигаше порутена тухлена стена. Флуоресцентните лампи на тавана често примигваха — особено когато наближаваше поредния ураган. Непрекъснато се обсъждаха мерки за подобряване на електроснабдяването — най-вече, след като докараха солидна партида компютри — но и това си остана само в сферата на намеренията, както и плановете за ремонт на скърцащия дъсчен под. Стените бяха потъмнели от влагата и отдавна се нуждаеха от пребоядисване. Но засега бе обновена единствено климатичната уредба — смениха остарелите климатизатори с нови, по-мощни и по-тихи. Изглежда някой от шефовете най-после бе проумял, че е по-разумно да се вложат пари в осигуряването на комфортна работна обстановка, отколкото да се пръскат долари за лечението на персонала.

По пътя към бюрото си Холис срещна неколцина от куриерите, секретарките и хората от помощния персонал, понесли обемисти папки под мишниците.

— Здравей! Как мина закуската с Доусън?

Холис се обърна и пред нея лъсна заобленото лице на Джули Томкинс. Колежката й я съзерцаваше замислено, облегната върху преградата, разделяща бюрата на двете жени.

— Всичко е наред. Но ми стана много тъжно, че трябваше да си тръгне толкова скоро.

— Да-а, разбирам какво изпитваш. И аз още не мога да забравя как ме изпращаха мама и татко на летището. Плаках почти през целия полет.

Холис се опита да й отвърне с нещо като ободряваща усмивка.

Джули бе най-новият служител на визовия отдел — нямаше дори един месец от постъпването й. Но се оказа работлива. Беше напуснала Чикаго, ръководена от неясни стремежи за нещо по-романтично, за нещо „по-така…“. За щастие природата я бе надарила с ведър характер и пъргав ум. Но за да не се възгордее прекалено много, същата природа й беше отредила възпълничка фигура, непрекъснато влизаща в противоречия с все по-строгите изисквания на модата.

Холис не бе забравила първите дни след пристигането си в Париж и затова предложи на Джули покровителството си — помагаше й да се запознае с неписаните, но строги правила, на които във визовия отдел държаха повече, отколкото на писаните. Разведе я из Париж, за да разсее носталгията й по домашния уют. Няколко пъти се опита да убеди Пол да я запознае с някой от неговите приятели. Отговорът на Пол беше:

— Да, разбира се. Ще се обадя на Франсоа или Анри, за да излезем четиримата заедно някоя вечер. — Но това никога не стана.

Изтекоха няколко тягостни седмици. Пол винаги си измисляше някакво оправдание, когато Холис подновяваше тази молба. Накрая тя проумя, че той не желае да се сближава с Джули — това беше неговият начин за учтив отказ. Холис остана учудена: за всичко останало Пол бе решителен и прям. Може би се опасяваше да не нарани чувствата й?