Филип Шелби - Опасни муцуни

Младата жена не можа да се сдържи и го разцелува пламенно.

— Да! — възторжено прошепна тя.

Хвана го под ръка и поеха към очакващото ги такси. Доусън Уайли влезе в колата, свали стъклото и се сбогува с Холис:

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна у дома. — После се обърна към Макган. — Пол, нали мога да разчитам, че ще се грижиш за нея?

— Естествено, сър.

Шофьорът или разбираше английски, или просто бе открил пролука в претоварения трафик, защото доста рязко подкара колата. Холис успя само още веднъж да зърне лицето на Уайли, който продължаваше да им маха с ръка от прозореца на автомобила.

В очите й запариха сълзи, но тя примигна, за да ги спре.

— Наистина съжалявам, че не можах да дойда по-рано — промълви Пол зад гърба й.

Холис остана загледана след смаляващите се очертания на таксито. Накрая се обърна и погали Пол по бузата.

— Няма значение. Той те хареса, Пол.

— Наистина ли?

— Наистина. Розите също помогнаха. А какво стана с тях?

— Поръчах да ги изпратят в апартамента ти.

— Много предвидливо. — Тя го дари с нежна, плаха, но съблазнителна усмивка.

Пол Макган повдигна брадичката й с пръст и дълго остана загледан в очите й.

— А ти? А ти харесваш ли ме?

— Толкова много, че нито за миг няма да се замисля дали да кажа „да“, ако решиш да ме поканиш на вечеря.

Визовият отдел на американското посолство се намираше на „Рю Сен Флорентин“, пресечка на „Рю дьо Риволи“. От два месеца каменната фасада на сградата беше скрита зад строителни скелета, мушами и брезент. Тротоарът пред консулството бе преграден с метални бариери. От дебели, изпоцапани дъски беше скован временен покрив над тротоара, за да предпазва минувачите от падащи отломки. На първите два етажа брезентите бяха зелени, а на третия — тъмносиви. По-горните етажи бяха обгърнати с пластмасова мрежа, като че ли изплетена от гигантски паяк, за да улавя в нея невинните си жертви от визовия отдел.

Пред вратите на сградата винаги можеше да се види внушителна тълпа от кандидати за визи: дребни бизнесмени, студенти, закъсали туристи и приносители на всевъзможни молби за уреждане на документи за временно трудоустрояване в Щатите. Повечето чакащи не криеха съмненията си, че и този път висенето им тук ще се окаже напразно. Хората от охраната отдавна се бяха примирили с факта, че повечето посетители ги третираха като служители от гише „Справки“ — десетки пъти на ден трябваше да потвърждават, че точно това е службата, която издава заветните визи за пътуванията отвъд океана.

Всеки от новопристигналите оглеждаше критично фасадата на сградата, съгласяваше се, че е крайно време да бъде обновена, след което примирено се нареждаше на опашката. Разбира се, като на всяка опашка и тук не липсваха всезнайковци, разпалено обясняващи на околните, че янките внезапно са се загрижили за сигурността на персонала си и са решили да сменят стъклата на прозорците с бронирани, а стените щели да бъдат укрепени така, че да издържат дори на бомбени атентати.

Холис пое по тесния тротоар на улица „Рю Сен Флорентин“, прочута със скъпите бутици. Премина покрай японския магазин „Торая“, откъдето се снабдяваше с жасминов чай, и покрай кафенето „Льо Флорентин“, където често се отбиваха повечето й колежки.

Когато навлезе под навеса, младата жена ускори крачка — искаше да избегне въпросите на най-нетърпеливите сред кандидатите за визи. Отляво, на двадесетина метра от широката врата, беше постовата будка на охраната, в която имаше дори ръчен скенер за проверка за оръжие — такива използваха и по пропускателните пунктове на летищата.

— Здравей, Мак.

Дежурният от охраната й се усмихна и бегло погледна пропуска й. Холис остави чантата си на гумената лента и изчака, докато се появи от другата страна на скенера.

— Как е мистър Уайли?

— Днес отлита за дома.

— Чух, че той и още няколко от старите ветерани, служили навремето в нашето посолство, са си прекарали добре снощи.

Холис се засмя.

— Странно, но не е споделял с мен нищо.

На най-горното стъпало, пред остъклената врата, Холис се спря и се обърна, за да огледа двора. Пред оградата се тълпяха чакащи хора. Неколцина от тях я забелязаха и я изгледаха с неприязън.

Преди да пристигне в Париж, младата жена беше прекарала два месеца в консулството на САЩ в Санто Доминго. Там опашката от кандидати за визи се проточваше пред вратите много преди зазоряване. Всяка сутрин Холис бе принудена да си пробива път сред десетки изнервени хора, за да стигне до кабинета, в който работеше. Чакащите замлъкваха, още щом тя стъпеше на тротоара пред сградата. Нима тази млада и елегантна американка държеше ключа към мечтана от тях входна виза? Нима тя беше тази, която само с едно драсване на писалката можеше да им открие пътя към страната на мечтите? Докато си проправяше път към сградата, притеснената Холис беше принудена да издържа погледите и шушукането на десетки мъже и жени. Долавяше техните надежди, отчаяние и несигурност. Навярно някакви сериозни причини са подтикнали тези иначе спокойни хорица да напуснат леглата си още по тъмно и да чакат тук търпеливо, въпреки горещината, готови да изоставят дом, семейство и родина, само и само да се доберат до бленуваните американски брегове!… Може би всеки от тях рискуваше надницата си за цяла седмица (сред тълпата се носеше слух за някакъв рекордьор, чакал вече девети ден) без никакви гаранции за успех. Но това не бе успяло да обезкуражи никого — напротив, прииждаха нови и нови кандидати и така щеше да продължи и на следващия ден…