Филип Шелби - Опасни муцуни

Предсказването на бъдещето, основано на съвсем земни събития, определяни от петте основни елемента — огъня, водата, металите, дърветата и земята, беше много по-лесно за разбиране. Втренчил поглед в пожълтелите листа с надраскани по тях неясни тълкувания на хороскопа му, съставени според правила, изобретени преди три хилядолетия, Майстора реши, че отново се надига силата, която ще се противопоставя на всяка негова стъпка. А това беше много тревожно. Защото означаваше, че дълбоко в него се спотайва нещо загадъчно, което не е в хармония с петте основни елемента. В душата му се прокрадна неясно безпокойство, дори страх, макар че отдавна, много отдавна не помнеше да се е страхувал от каквото и да било.

Съмнението можеше да направи уязвим дори и най-решителния мъж. Особено когато той очакваше, че може да се сбъдне някакво особено мрачно предсказание.

Майстора побърза да пропъди коварната тръпка на страха. От опит знаеше, че не може да избяга от клопките, които вероятно му готвеше съдбата.

Майстора не се изненада, когато се обърна към часовника върху бюфета. Бяха изтекли почти два часа, откакто се бе задълбочил в пожълтелия папирус. Преди години, дори в най-активните му периоди, той бе в състояние да зареже всичко останало за цяла седмица, за да се потопи в царството на загадките и предсказанията. Пое дълбоко дъх и се върна в настоящето. Внимателно нави листата на руло и ги напъха във вътрешния джоб на сакото си.

Отиде до вратата и огледа стаята с преценяващ поглед. Знаеше, че никой в квартала няма да обърне внимание на заминаването му. Наемът бе платен и за следващия месец. Хазайката нямаше да почука на вратата поне още една седмица. Едва тогава щеше да види празния бюфет и да разбере, че саможивият й наемател си е заминал. Но това нямаше да породи усложнения, понеже всичко от оскъдната мебелировка в стаята щеше да си е на мястото. Лесно щеше да се намери нов кандидат за мизерната стаичка, защото наемът беше направо скромен.

Майстора не се безпокоеше и за пръстовите си отпечатъци. Досега нито веднъж не бе попадал в полицията на нито една от държавите, в които бе стъпвал кракът му. И нищо в тази стая не подсказваше кой всъщност е бил тук.

С ръка върху дръжката на вратата той за последен път се огледа — петнадесет години бе прекарал тук, сврян като плъх в дупката си… Отначало едва бе издържал нощите в стаичката, но постепенно бе привикнал, успокоен от пълната липса на внимание към особата му. През всичките тези години бе изглеждал прекалено беден, за да съблазни някого; прекалено безпомощен, за да представлява заплаха; прекалено остарял, за да бъде удостоен макар и с бегъл поглед — от жена или дори от мъж…

За пръв път от много години на устните му разцъфна усмивка. Беше забравил усещането да си радостен и доволен. Помисли си, че ако е вярна легендата за възкресяването на Лазар, нищо чудно и той да е изпитал същия трепет, когато отново се е завърнал на този свят.

Когато Майстора излезе навън, магазините отново бяха отворили, уличните платна бяха пълни с автомобили, а тротоарите — с пешеходци. Сепна се и бързо се отдръпна, защото точно срещу него се втурна рошав мургав хлапак на ролкови кънки.

Огледа улицата набързо и закрачи след групата жени, бърборещи неуморно, понесли празни торби към пазара. Дори не забеляза мъжа, който се показа под навеса пред входа на близката месарница. Непознатият го проследи със замислен поглед, докато силуетът на Майстора не се загуби сред тълпата. Все още нищо не подсказваше на Майстора, че някой може да се интересува от него.

Човекът, който го следеше, се наричаше Сам Кроуфорд. Агентът наближаваше четиридесетте, но изглеждаше по-млад. Беше висок, слаб, със светлоруса коса и загоряло лице. Може би беше получил този тен на някой ски курорт, но не беше изключено и да го имаше по рождение. Носеше предизвикателно моден костюм, в който приличаше на жиголо. Или на безделник, на нехаен към всичко наоколо фотомодел, с каквито бе пълен оживеният пристанищен град.

Преследвачът изчака Майстора да се отдалечи по тротоара. После пресече платното и се насочи към входа, от който преди малко бе изскочил той. Кроуфорд се огледа още веднъж, обърна се назад, след което бързо влезе в сградата. Движенията му бяха необикновено гъвкави. Има такива хора, които като че ли се плъзгат сред тълпата, макар че понякога им се налага да си пробиват път с лакти.

Кроуфорд припряно изкачи тясното стълбище — същото, по което Майстора бе слязъл само преди няколко минути. Спря се едва на площадката, за да си поеме дъх, и тихо пристъпи към олющената врата.