Филип Шелби - Опасни муцуни

Необходим ни е майстор…

Петнадесет години бе очаквал този миг.

Петнадесет години, за да се срещне с човека, който бе пожелал смъртта му.

Петнадесет години, откакто беше забравен от всички.

Или това бе някакъв капан с единствената цел той да изпълзи от своето убежище, за да намери най-после смъртта си?

Не, не беше така. Нямаше да го нарече с прякора му — Майстора, нито пък би рискувал да посочи телефонния си номер. Съществуваха други, доста по-изтънчени начини да се добере до него и да му пререже гърлото.

Той се нуждае от мен. Отново.

Пръстите на Майстора потрепнаха, когато се пресегна към чаената чаша. Отблясък от телевизионния екран освети поизносения пръстен на безименния пръст на лявата му ръка. Той съзнателно не чистеше печата върху него, който почти не се виждаше от полепналата кал.

Погледът на Майстора остана прикован в печата, като че ли едва сега осъзнаваше колко е било лекомислено да носи такъв скъп пръстен, подозрително тежък за мъж, който играе ролята на последен бедняк. Но не можеше да се откаже от този последен жест, който го свързваше с отдавна отминалите славни години. Пръстенът символизираше надеждите му за неговото възкръсване — единственото, което го опазваше от мисълта за самоубийство.

През три преки от това кафене, на „Рю де Жардиние“, четири марокански хлапаци усърдно ритаха футбол по прашния паваж. Понякога топката изчезваше под паркираните автомобили или потъваше в канавките, но това не охлаждаше ентусиазма на малките футболисти с мръсни ризи, окъсани от броните на колите.

Най-голямото момче ловко подритна топката с левия, после с десния си крак, спря се, за да се огледа към кого да я подаде. Тогава зърна Майстора, който се задаваше по улицата. Момчето го познаваше. Той бе част от околния пейзаж, откакто момчето се помнеше. Тих, но нечистоплътен мъж, който се тътреше безцелно наоколо, без да говори с никого. Когато бе по-малко, момчето се плашеше от загадъчния странник. Но сега, в пристъп на пубертетна дързост, си зададе въпроса защо никой от приятелите му не бе предлагал да погодят някакъв номер на тоя тип. Ухили се и зачака непознатия да се изравни с празното пространство между двете паркирани коли.

Очите на хлапака не се отделяха от целта. Мъжът се приближаваше, а палтото му почти се влачеше по тротоара. Главата му се поклащаше като на пуйка. Хлапакът облиза устни и изпъна десния си крак — мършав, но жилав, подобно на всички момчета, отрасли на улицата. Кракът му се спусна като бутало, безпогрешно намери топката и я изстреля с всичка сила към главата на мъжа.

Момчето веднага изтича на тротоара, загрижено да пребърка чевръсто джобовете на мъжа преди той да се е окопитил и надигнал. Притича изотзад, уверено, че ще остане незабелязано. Мъжът обаче внезапно разтърси рамене и вдигна двете си ръце право към лицето на момчето.

Между двамата останаха само два метра. Момчето се вцепени. Мъжът бе спуснал ръце и бе уловил топката насред полета й, а сега го гледаше право в очите. Момчето остана с отворена уста. Никога не бе срещал погледа му. Едва сега видя черните му очи, блестящи като опали, от които лъхаше смразяващ студ.

Тези черни очи не трепнаха, когато Майстора подхвърли топката във въздуха, размаха ръце, а след миг отново ги събра пред гърдите си.

Момчето ахна, когато топката експлодира в ръцете на мъжа. При това погледът му не трепна!

Изплашеното момче отстъпи назад, но се спъна и падна на плочите. Коляното му се разкървави, то прехапа устни и обърна глава към приятелите си, които го зяпнаха смаяно. След секунди цялата тайфа спринтираше към най-близкия ъгъл.

Улицата притихна. Продължаваше да звучи само монотонната арабска музика от близките прозорци. Майстора спокойно продължи по пътя си. Преди един час постъпката му би изглеждала глупава. Дори би рискувал да си навлече гнева на арабските обитатели на квартала. Но сега вече нямаше значение. Сега вече можеше да си го върне за всички подигравки, подмятания и зле прикрити заплахи.

Стана му по-леко.

Апартаментът на Майстора беше в масивна сграда, построена през миналия век — с облицовка от варовик и с малък вътрешен двор. Преди десетилетия през масивната двойна порта бяха преминавали елегантни карети, но сега дворът тънеше в буренаци, осеяни с отпадъци, изхвърляни през прозорците. Никой не стъпваше в запустелия двор. Над него висяха въжета за пране.

Майстора с лекота изкачи тесните стъпала, като спираше на всяка площадка, за да хвърли поглед върху циферблата на ръчния си хронометър. Миришеше на арабски подправки. Отнякъде долиташе досаден бебешки плач.