Филип Шелби - Опасни муцуни

Момичето дръпна завесата от мънистени зърна и го въведе в тесния кабинет. Зад голата абаносова маса седеше мъж, очевидно отдавна простил се с първата младост, но някак си неподвластен на хода на годините. Погледът му, съвършено бистър, пронизваше като кама лицата насреща, но дългите тънки кичури бяла брада все пак издаваха, че е прехвърлил осемдесетте. На черния плот имаше само бутилка канадско ръжено уиски, две чашки, диаграма на нечий хороскоп и старо, олющено сметало. Освен стола, запазен за посетителите, и великолепното китайско килимче, в стаичката нямаше нищо друго.

— Радвам се да те видя отново, Ли — рече Майстора.

Китаецът се надигна и мълчешком протегна съсухрената си ръка. На Майстора му се стори, че докосва острите нокти на сокол.

Домакинът отля от уискито в чашите, подаде първата на своя гост и сам надигна другата. След наздравицата двамата мъже пресушиха чашите.

— И аз се радвам, че отново ни събра съдбата — започна Ли и внимателно оправи наметката си от яркосиня коприна, бродирана със златни нишки. — Много вода изтече, но аз знаех, че ще дойдеш. Защото беше предсказано. — Той посочи към диаграмата върху черния плот.

Майстора впери взор във фигурите, нанесени на листата от оризова хартия, изпъстрени с неясни символи от черен туш, с пресичащи се кръгове, съединени с дебели, плътни линии. Отляво на всеки лист се спускаше колона от йероглифи.

Подобна гледка не бе виждал от последния път, когато Ли му бе съставил хороскоп, а оттогава бяха изминали цели петнадесет години.

— Изглежда не си имал възможност… или желание… да продължиш заниманията си с това изкуство — предпазливо подхвърли Ли.

— Не, за съжаление. Не можах да се справя с превода без твоята помощ.

Костеливите пръсти на китаеца се плъзнаха по първия лист.

— Четири пъти са изпращали убийци за теб. Но ти винаги си ги посрещал, винаги си бил готов да отблъснеш удара. След това са се отказали.

— Никой вече не се наема с такава задача.

Ли замислено сведе глава.

— Напълно разбираемо е. Но ето че сега в твоя живот отново се появява онзи мъж, който в миналото е пожелал смъртта ти.

— Може би… — Майстора посочи с ръка към следващия лист. — Там вероятно е написано още нещо, за което нямам представа.

— Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за него?

Майстора осведоми Ли за датата и часа на раждане на своя най-яростен враг. Отпи от уискито и се облегна назад, приковал поглед в астролога, който се зае със сложните корекции в хороскопа след последните сведения, получени от Майстора.

Изкушаваше го мисълта да сподели с Ли още факти, но нали престарелият китаец сам, чрез своето изкуство, можеше да стигне до тях. В гърдите му оставаше спотаено недоволството, че бездушните звезди не подсказваха с нищо какви страдания му се бе наложило да изтърпи.

Но минутите продължаваха да се нижат все тъй бавно и Майстора постепенно започна да се успокоява. Ароматите омайваха съзнанието му и от дълбините на душата му се надигаше приглушено пулсиране, което не можеше да си обясни, но то завладяваше с хипнотична сила цялото му същество, унасяше го като приспивна песен. Двата часа изтекоха неусетно, сякаш бяха само две минути. Сепна се едва когато чу шумоленето на оризовата хартия. Ли отново беше разстлал свитъците върху абаносовия плот.

— Този мъж — започна старият китаец — е имал влияние върху твоята душа още когато си бил много млад. Отначало не ти е влиял директно, само те е следил отдалече, любопитен докъде ще се разпростре твоят талант.

Внезапно спомените нахлуха като порой пред притворените клепачи на Майстора. Отново виждаше слабичкия младеж, облечен само в протрити джинси и тениска. Бос, с въздушен пистолет в ръка. Беше само на дванадесет. Много по-късно се добра до пушката 22-и калибър. Учеше се да стреля по консервени кутии, после по зайци в гората. Хлапашки занимания, колкото за убиване на времето. Но още тогава усвои майсторлъка на финото регулиране на прицела — никой от познатите му не можеше да се обзаложи кой изстрел ще повали окончателно някой заек и кой само ще го рани. За него срещу мерника на пушката не заставаха живи същества, а по-скоро движещи се цели, отчаяно стремящи се да прикрият следите си. Особено го биваше да проследява ранените животни до бърлогите им.

От Бога подарената му дарба да борави с пушката му спести единствената участ, която очакваше всеки хлапак с неговото социално положение: да постъпи в мините в Кентъки и да изгасне от пневмокониоза, причинявана от въглищния прах, преди да е стигнал до четиридесетте. Едва тринадесетгодишен, той спечели 50 долара от състезанието по стрелба в родното си градче. Още същата вечер потегли с автобуса за Боулинг Грийн. От следващото състезание получи 500 долара заедно с един ценен урок: можеше да преживява добре, и то единствено благодарение на дарбата си. Нае скромна квартира в негърския квартал, при една вдовица, страдаща от сърце, и остана там цели шест години. Старата хазяйка, пенсионирана учителка, го научи да чете и да пише. Внушителната й колекция от годишниците на списание „Нешънъл Джиографик“ му отвори очите за света.