Филип Шелби - Опасни муцуни

— Ще съобщя на комисаря, че засега няма да разгласяваме данните за самоличността на жената — реши Калабрезе след продължително обмисляне. — Той, разбира се, ще настоява да му докладваме, но ще му обясним, че ако искаме да се доберем до нея и до мъжа от линкълна, името й трябва да остане в тайна. Вярваш ли, Хари, че двамата още са в града?

Джейкъб се замисли.

— Не. Готов съм да се обзаложа, че веднага са побягнали надалече от Ню Йорк. Необходимо им е време да подготвят бъдещите си акции. Освен това по петите им е онзи черен отмъстител, а сега и ние се втурнахме след тях. Няма да напуснат убежището си, докато не се подготвят.

— Хм, пак изскача тази черен отмъстител… Имаш ли някакви догадки за него?

— Кой знае, може да се окаже агент на израелските специални служби. Ако колегите от Тел Авив са се заели с проследяването на тази двойка, дали ще се съгласят да ни помогнат?

Калабрезе го изгледа кисело.

— Едва ли ще им хареса нашата намеса.

— Все пак ще се свържа с Тел Авив — закани се Джейкъб.

Калабрезе се отдръпна от масата.

— А пък аз ще прескоча до „Четирите сезона“ и ще проверя как е организирана охраната на сенатор Балантайн.

— Напоследък има ли нови заплахи за живота му?

— Само обичайните маниаци. Всичко е проследено от ФБР и нюйоркската полиция. Но щом двойката, която ни интересува, не е в Ню Йорк, ще трябва да сформираме специален екип за претърсване на всички съмнителни места в съседните щати. А това никак няма да е лесно, нали?

На излизане Калабрезе се спря пред стъклената врата.

— Хари, има още нещо.

— Да, Винсент?

— Обещах на Кети, че ще останеш настрани от стрелбите. Така че не се опитвай да се правиш на каубой, ако загърмят пистолетите. Ще се оправим и без теб.

Джейкъб се засегна, но не отвърна нищо.

— Знам, че си един от най-добрите в професията — зае се той да го утешава, — но все пак за нас ти си по-ценен като анализатор, отколкото като стрелец.

Майстора нареди на таксиметровия шофьор да спре малко след Бродуей, преди канала, където минаваше неписаната граница между Малка Италия и Китайския квартал.

Свикнал с тесните, претъпкани улички в Марсилия, Майстора с лекота се провираше сред тълпите от купувачи, със сакове и книжни кесии в ръцете, заобиколени от още повече зяпачи пред бляскавите витрини. Заслепяващите неонови реклами рязко контрастираха с тъмния фон на черното кадифе по бижутерските витрини, но веднага след тях идваха евтините павилиони, където нито една стока не се предлагаше за повече от деветдесет и девет цента. Но пък елегантните бутици за „вносни кожени облекла“ предизвикваха пристъпи на сърцебиене с главозамайващите си цени. В сравнение с тях етикетите по сергиите за слънчеви очила, специална изработка, само от утвърдени дизайнери, изглеждаха нечувано скромни. Навред бяха струпани кашони, контейнери, преносими стелажи — всички постижения на опаковъчната индустрия бяха достойно представени. Сгъваеми маси с мостри от петте континента задръстваха и без това тесните тротоари; безчет безистенчета примамваха едва ли не силом купувачите в своите дебри. До бордюрите чакаха пъстроцветните автобуси от последните за деня туристически турове, с дремещи зад воланите шофьори.

Майстора намери адреса, който търсеше — тясна тухлена постройка, с олющена фасада, опасана от противопожарни метални стълби. Надписът на английски над партера гласеше „Първокласна дамска мода“, но под него китайските йероглифи обещаваха съвсем друго: „Къщата на неземните наслади“.

Бутна зеленясалата врата и пое по стъпалата. На първата площадка го спря нисък, но набит бодигард, с дръпнати очи, заприщил със снагата си стоманената врата на етажа. Но дори и през нея се чуваше шумът от залаганията, примесен с кавги на няколко езика и звучно женско кикотене. Майстора му каза кого търси и смръщеният китаец нехайно, само с едно кимване, му посочи да се качи на горния етаж.

Търговската компания на Дебелия Ли се оказа на най-горния, шестия етаж. Майстора натисна звънеца и вратата веднага се отвори от крехка девойка, наглед не повече от шестнадесетгодишна, в традиционната рокля от червена коприна с неизбежните златисти дракони. Тя посрещна посетителя с поклон, изчака го да влезе, после залости вратата и натисна бутона на алармената уредба, след което с изящен жест го подкани да я последва.

Просторната зала тънеше в полумрак, а въздухът бе натежал от източни благоухания. По лавиците около стените бяха подредени великолепни образци, свидетелстващи за майсторството на древнокитайските грънчари и резбари. Обстановката смътно напомняше за богатите китайски имения, които Майстора бе виждал преди много години. Стените и прозорците бяха толкова добре шумоизолирани, че се чуваше дори тихото дращене на пантофите на девойката по излъсканите до блясък керамични плочки на пода.