Филип Шелби - Опасни муцуни

Второто обаждане беше до Пол Макган в Париж.

— Подготовката на операцията се оказа незадоволителна — започна Майстора. — Защо не ме предупреди, че Кроуфорд е бил по следите ми?

Макган отново се беше изолирал в Бункера. Цифровото устройство внасяше неприятни корекции в тембъра на Майстора и след декодирането гласът отвъд океана звучеше леко пискливо.

— Проблемът не е в подготовката — остро реагира дипломатът. — По-неприятен е фактът, че не успя да я ликвидираш.

Майстора се замисли. Очевидно Макган беше страшно ядосан, а той рядко си позволяваше емоционални изблици. Чудесно. Така дипломатът ставаше по-лесен за манипулиране.

— В този занаят Кроуфорд също е майстор — отговори Майстора. — Освен това той по начало не беше включен в договора ни.

— Но момичето беше, а ти я изпусна!

— Ще я посетя. И то скоро.

— А какво ще правим с Кроуфорд?

— Той би трябвало да я пусне, но явно не го е направил. Може би от криворазбрано кавалерство. За да се добера до нея, ще се наложи първо да се справя с него.

— Колко?

— Веднъж един арабски клиент бе така любезен да ми плати половин милион долара, за да се отърве от досадната си съпруга. При това тази случка беше доста отдавна.

— Удвоявам залога.

— Така става. Успя ли да я проследиш?

— Все още не. Рисковано е да използвам техниката в Бункера прекалено често. Така че ще ми е необходимо още време.

— Можем да изпаднем в цайтнот…

— Има и друг начин да облекча твоята задача — заяви Макган и му обясни какво бе намислил. — А сега ми кажи… Почакай, търсят ме по вътрешната линия.

Майстора засече паузата: Макган отново се включи към кодираната връзка след десет секунди, но сега заговори задъхано.

— Обади се секретарката ми. Няма да повярваш какво ми съобщи тя…

— Нещо се е случило ли?

— Преди малко Фримънт се е обадила в посолството по пряката телефонна линия от Щатите. Настоявала веднага да я свържат с мен. Не можела да чака на телефона. Но най-радостното е, че си е оставила адреса.

— Дай ми го. — Майстора веднага запомни името на улицата и номера на къщата, продиктувани от Макган. — Този адрес говори ли ти нещо?

— Не. Досега не го беше споменавала. Може би е при някоя приятелка.

— А как е звучал гласът й?

— Говорила е доста нервно, дори припряно. Накрая обещала да се обади отново, при първа възможност.

Майстора се замисли: какво може да се крие зад тази наглед напълно невинна фраза?

— А за Кроуфорд? Споменала ли е името му?

— Не. Може би е бързала, за да не разбере той, че е решила да се свърже с мен.

Не е изключено, помисли си Майстора. Наистина. Кроуфорд й бе спасил живота, но в онези кървави сцени обзетата от ужас и смъртен страх Холис Фримънт надали е успяла да проумее, че Кроуфорд е неин съюзник, подарък от небето. И доколко му вярва сега, като се има предвид, че Кроуфорд никога няма да сподели с нея всичко, което му е известно, въпреки че тя със сигурност ще го обсипе с въпроси?

Но Макган грешеше в едно: онзи адрес стопроцентово няма нищо общо с миналото на Холис Фримънт. Сигурно е някое от тайните, старателно „прочистени“ квартири на Кроуфорд. Ако се допусне, че е телефонирала в Париж без знанието и разрешението на Кроуфорд, той може би още вярва, че прикритието му е надеждно. А това ще го направи по-уязвим.

— Искам да бъде потвърдено, че тя се намира на този адрес — тихо добави Майстора.

— Ще бъде направено — обеща Макган. — Но аз пък искам да съм сигурен, че този път ще си заслужиш възнаграждението.

Майстора прекъсна връзката, без да се трогва от настойчивия тон на Макган. Друг път ще си поговорят за промените в плановете и за корекциите на заплащането.

Сега имаше по-важна работа: взе кутията с оръжието и я върна в шкафа, провери ключовете на всички врати и след като задейства алармената сигнализация, излезе от апартамента.

Имаше още много дреболии за уреждане, преди да се залови сериозно за работа.

Малката тухлена сграда на библиотеката на „Люис стрийт“, точно под моста „Уилямсбърг“, винаги страдаше от хроничния недоимък на градския бюджет и от апатията на общинските власти към нея. Три години преди сегашните събития Винсент Калабрезе и Хари Джейкъб, залитащи и изтощени, се бяха спрели пред тази библиотека след продължителен престой в кръчмата на О’Тул.

Целия онзи следобед двамата приятели бяха посветили на спомени за годините, прекарани в Отдела за борба с тероризма. Говореха за какво ли не, и във всичко намираха слабости: разследванията не се провеждаха както трябва, имаше случаи на потулване на провалите, към заподозрените се отправяха неприкрити заплахи, с една дума: нещата отиваха на зле.