Филип Шелби - Опасни муцуни

Всичко това не можеше да не радва Майстора. Е, да, беше изпуснал първата си цел — младата Фримънт все още бе жива. Но ужасена и сломена, тя едва ли е запомнила много подробности и надали щеше да се окаже пълноценен свидетел. Пък и винаги може да се открие нова възможност да я изчисти от пътя си.

Таксито пое по Бродуей и Майстора се загледа през прозореца. Досега два пъти бе посещавал Ню Йорк, но вече бяха изтекли почти двадесет години. Тогава градът му се бе сторил мръсен и просташки, с неоправдано високи претенции за културен център. Явно нищо не се беше променило…

Таксито забави и спря пред огромна жилищна сграда, строена още преди войната, ала солидно ремонтирана в началото на осемдесетте. Майстора плати и добави приличен, но непривличащ вниманието бакшиш. Портиерът бе зает да помага на някаква жена, помъкнала безброй торби, и Майстора се възползва от това — премина незабелязано през фоайето и влезе в асансьора.

Апартамент В, на седмия етаж, се оказа в дъното на коридора. Ключът от входната врата беше оставен под изтривалката. Майстора се усмихна. Понякога най-очебийните места се оказват най-добрите скривалища. Освен това вътре беше заложен капан за наивните и непосветени нахалници.

Майстора отключи, влезе и веднага намери бутона за алармената сигнализация. Набра код Е-12 и мигащите лампи изгаснаха. Колко умен бе шефът.

Заключи вратата след себе си, включи осветлението и огледа апартамента, обзаведен с датски мебели в стила на седемдесетте — от тиково дърво с палисандров фурнир. Във всяка стая имаше лавици за книги, стигащи почти до тавана, наблъскани с какви ли не заглавия: имаше книги по история, философия, медитация, но се срещаха и биографии на известни личности. По стените бяха налепени постери от митингите против Виетнамската война, от рокконцерти и джазови фестивали. Обстановката напомняше на квартира на студенти в колежите по изкуствата, заключена и непосещавана от три десетилетия.

Опитният професионалист не забрави да провери всяка стая, за да бъде сигурен, че нищо няма да смути уединението му. Прокара пръсти по всички кътчета — дори и под умивалника в банята, зад шкафовете в кухнята и около бравата на клозета. Навсякъде попадна на дебел слой прах. Явно доста време никой не бе стъпвал в този апартамент.

Припомни си изричните инструкции, които беше продиктувал още от Марсилия. Пушката се оказа скрита точно там, където трябваше да бъде — в шкафа в спалнята, напъхана зад солидната купчина от тригодишното течение на списание „Нешънъл Джиографик“.

Майстора извади кутията, завита в брезентов калъф. На кутията бяха залепени две емблеми: едната беше фирмен символ на световноизвестна компания, но вторият знак нищо не му говореше. Остави кутията на леглото и внимателно вдигна капака. Вътре го очакваше последното постижение на британската оръжейна индустрия — снайпер с автоматично зареждане и хидравлично потискане на вибрациите при отката — от специалните серии, изработвани само по поръчка. Убийствено точна на разстояние до триста метра, тя тежеше само 6.842 кг (заедно със заглушителя). Теглото съвсем малко се увеличаваше, ако към дулото се монтираше прецизният оптически мерник „Шмидт & Бендер“.

Демонтирана, пушката съвсем точно се вместваше в подплатените с черен пенопласт гнезда в дъното на кутията. Имаше още две гнезда: едното за сменяемия пълнител, а второто — за допълнителния 7.62-милиметров пълнител.

Към комплекта бе добавен и един туристически пътеводител на Ню Йорк. Майстора го разтвори и сведе поглед над района около Уолстрийт на остров Манхатън. Зоната за обстрел не бе посочена, но някоя педантична ръка се бе погрижила да маркира всички второстепенни детайли, задължителни при един добре обмислен план.

Майстора отнесе кутията във всекидневната. На масата за кафе до дивана беше монтиран телефон — изглеждаше съвсем обикновен, но той знаеше, че в него е скрит висококачествен електронен декодер — последна дума на цифровата криптография.

Първото обаждане беше до отдалечен абонат, но все пак в границите на Съединените щати. За по-малко от тридесет секунди Майстора рапортува пред възложителя за последните промени в ситуацията, като обясни случилото се в Париж и на летище „Кенеди“. Накрая бе принуден да изслуша новите инструкции. Гласът от другия край на линията беше обработен електронно, за да не бъде разпознат, но Майстора си представяше съвсем ясно лицето на събеседника си, запечатано в паметта му преди петнадесет години. Разбира се, сигурно леко се бе променило под влиянието на възрастта.