Филип Шелби - Опасни муцуни

Въпреки топлината, идваща от камината, Холис усети как ледена тръпка пролази по гърба й. Несъзнателно пъхна ръка под пуловера и натисна по-надолу камеята. Пръстите й погалиха релефа на хубавата Елена и спомените отново я обсебиха, особено трогателният надпис на задната стена на украшението.

Завинаги твой.

Улови изучаващия поглед на Кроуфорд.

— Нима искаш да кажеш, че Пол е знаел, че Джоунс всъщност е Майстора? Че е искал да му помогне?

— Така се получава.

В очите й проблеснаха искри.

— Ти въобще виждал ли си някога Пол? Знаеш ли какво представлява той?

— Знам само, че се срещате от два месеца и си много влюбена в него — тихо отвърна Кроуфорд.

Сега вече Холис побесня.

— Пак ли оная клюкарка ти е докладвала? Сюзан Гарсети, нали?

— Вашите отношения не са тайна за никого в посолството.

Холис гневно разтърси глава.

— Не! Грешиш за Пол! Тотално грешиш. — Наведе се напред с лакти върху масата. — Защото ако това, в което го обвиняваш, се окаже истина, тогава излиза, че Пол предварително е знаел за намерението на Майстора да ме убие в Ню Йорк!

С тези думи вбесената Холис изхвърча от стаята. Той не се опита да я спре. Вратата на банята се затръшна.

На този Пол Макган работата му никак не бе чиста. Кроуфорд не знаеше какво точно е съмнително, не можеше да отгатне причината, но усетът му, изострен от дългите години, посветени на преследването на хора, не го лъжеше.

Отиде в задния двор и отвори вратичката на малката барака, приличаща на градински клозет. На стената, скрит зад носещите греди, бе монтиран пулт за електронни комуникации. Докато набираше кода за достъп, Кроуфорд обмисляше какво да нареди на хората си в Париж.

На излизане от банята Холис откри, че Кроуфорд го няма. Стори й се, че беше в банята за кратко, колкото да се съвземе. Дано, по дяволите, не е разбрал, че бе плакала.

Опита се да си внуши, че Кроуфорд се самозалъгва жестоко, че изопачава думите й и така е стигнал до онова чудовищно подозрение. Но тя ще му даде да се разбере и на бърза ръка ще му покаже къде му е мястото.

Обаче колкото повече си повтаряше думите му, толкова повече се убеждаваше, че логиката му е необорима. И това я изпълваше с ужас.

Холис влезе в кухнята, наля си още кафе и го отнесе във всекидневната. Настани се на дивана пред камината и се опита да овладее мислите си.

Скърцането на дъските на пода край вратата я сепна и я изведе от унеса.

— Извинявай, ако съм те стреснал.

Холис посрещна опита му да си изпроси извинение с равнодушно свиване на рамене.

— Да не би да си въобразяваш, че и аз съм помагала на Майстора? — кисело подхвърли тя.

— Да.

— Но от това следва, че съм съдействала и на тези, които се крият зад него.

— Ти си се заблуждавала, че знаеш какво вършиш, когато го придружаваше. Но не бях сигурен доколко си наясно в каква игра са те замесили.

— А ти кога разбра, че си сбъркал в преценката си за мен?

— Когато видях Майстора с насочен пистолет срещу теб.

— Това ли щеше да се случи с всеки на мое място?

Кроуфорд кимна.

— Точно така действа Майстора. Убива всички свидетели. Лицето, довело го в Ню Йорк, е трябвало да умре. За да остане само той, с развързани ръце.

— Искаш да кажеш, че този, който е наел Майстора, е изпратил и двамата стюарди?

— Те са били наети независимо от Майстора, за да разчистят следите след бягството му. Но без да видят лицето му.

Холис напрегнато се взря в мъжа пред себе си.

— Защо ми се струва, че най-много те измъчва нещо съвсем друго, нещо, което няма никаква връзка с ролята на Пол в тази ситуация?

— Искаш да узнаеш какво ме безпокои най-много, така ли? Най-загадъчното е защо Майстора се втурна след нас, когато напуснахме района на летището? Да ни издебне от засада, когато не е имало гаранции, че ще успее да ни ликвидира… това категорично не е в негов стил. Защо просто не ни проследи, за да открие къде ще отседнем, а после да състави план за нападение?

Холис се замисли над думите му.

— Според теб той е искал да се добере до мен? И отново ще се опита да ме убие?

— Да, мисля, че пак ще опита. Нещо го принуждава да постъпи така. Помниш ли как не се отдели от теб до онази зала на летището, а после и при инцидента с колата? Знаеш ли с какво може да си го предизвикала?

— Нямам представа! Нали всичко ти разказах.

— Да не е оставил някаква следа в Париж, да е допуснал някаква грешка? Да се е изпуснал пред теб с някое име? Име на човек? Или на град, на улица?