Филип Шелби - Опасни муцуни

Холис затвори прозореца. Дъхът й остави мъгляво петно върху студеното, влажно стъкло.

— Излиза, че ти си пазител — прошепна тя и се обърна към него. — Невидим. Никой не знае за теб, никой не чете за твоите подвизи, никой никога няма да чуе за твоето съществуване. Дори и тези, които охраняваш.

Стори й се, че за миг в погледа му проблеснаха искрици на признателност. Или така й се стори…

— И какво ще ми кажеш за Джоунс? За онзи изверг, когото, кой знае защо, ти непрекъснато наричаш с този неясен прякор… Майстора, нали така беше…?

— Той се оказа един от най-опасните убийци. Професионалист от световна величина. Въпреки че вече е на петдесет и три — според нашите сведения, разбира се — той си остава първокласен противник. — Кроуфорд я изгледа изпитателно. — Но ти вече го познаваш, и то доста отблизо.

Холис кимна. Спомни си първото впечатление: Джоунс — академичния учен, леко изнервен, но винаги учтив. После образът внезапно се смени: другият, напълно различен Джоунс, който изчезна като привидение сред гъстата тълпа на перона и се появи с окървавени ръце. Джоунс, хладнокръвният убиец, който нито веднъж не повиши тон, който съвсем спокойно, без окото му да трепне, вдигна пистолета към гърдите й.

— Излиза, че някой е оставил за него пистолет в онази зала на летището? — попита тя.

— Да. — Той се замисли. — Този случай ми напомня за друга история с Майстора, преди петнадесет години, когато той е провалил една доста сериозна поръчка. Човекът, който е платил за нея, и досега не може да му прости, защото при професионалните убийци пропуските са недопустими. Едва сега са възникнали някакви нови обстоятелства, които са променили отношенията им. От този факт обаче следва много тревожен за нас извод: щом като някой е решил да активира един закоравял, дълбоко законспириран и опитен убиец, какъвто е Майстора, това означава, че се задава нещо много сериозно. За някоя незначителна задача никой няма да си прави труда да го изкарва на сцената. Може би мишената е лице, което всички ние познаваме.

Той си сипа още бренди.

— Имах доста възможности да го обезвредя още в Париж, но реших да изчакам. Исках да разбера кой е възложителят на поръчката, исках да ме отведе до гнездото на заговора. Но по някакъв начин той разкри клопката, която му бях заложил, и уби един от моите хора.

— Зная — рече Холис. — Видях го как падна на перона малко преди да потегли влакът. Джоунс… Майстора ми призна, че го е убил.

— Майстора е изиграл перфектно ролята си. Още тогава е знаел, че ти си следващата в списъка му, че не си имала никакви шансове да оцелееш.

— Непрекъснато го наричаш Майстора. Как е истинското му име?

Кроуфорд поклати глава.

— Никой не знае.

— Но нали току-що спомена, че бил един от най-добрите сред професионалните убийци.

— За да бъдеш сред най-добрите, едно от задължителните условия е да умееш да оставаш в сянка. Според нас този прякор той е получил, още когато е навлизал в занаята.

Холис допи брендито си и сви устни в лека гримаса. Течността опари гърлото й.

— Тук нещо не ми е ясно — рече тя. — Преди малко ми спомена, че преди петнадесет години той е допуснал сериозна грешка. Че е провалил договора си. Но щом това ти е било известно, защо не си съобщил на полицията?

Холис си помисли, че е навлязла в забранена зона. Кроуфорд помръкна.

— Грешката на Майстора не е била в това, че се е оставил да го засекат и дори да го арестуват — тихо започна той. — Проблемът е бил в това, че никой не е подозирал кой ще бъде следващата жертва. Не е имало никакво предупреждение, никаква охрана. И се е стигнало до изстрелите. Един човек е загинал моментално, но с това историята не свършва дотук… Не след дълго успяхме да разберем, че това е било дело на Майстора.

— И кой е бил застреляният?

— Това вече не мога да ти кажа — отвърна Кроуфорд и побърза да смени темата. — На каква възраст ти се стори Майстора, когато го видя за пръв път?

Холис се замисли.

— Малко над шестдесетте. Но нали ми каза, че е с десет години по-млад?

— Може да се дегизира така, че да изглежда с десет години по-стар. Или да се подмлади с цели двадесет. Може утре да седнеш до него в някой ресторант, и пак да не го познаеш. Толкова е ловък.

— Но какво се получава? Излиза, че не може да бъде описана външността му? Нямаш ли отпечатъците му?

Кроуфорд поклати глава.

— Вече ти разказах за ОМЕГА, за това как и къде действаме. Но още не съм ти обяснил, че за разлика от ЦРУ, на нас не ни е позволено да действаме на територията на Щатите. От нас се очаква само да предпазваме хората, а не да организираме шумни и разгорещени преследвания.