Филип Шелби - Опасни муцуни

— По дяволите!

Кроуфорд се обърна към нея.

— Какво има?

— Чантата ми! Останала е на задната седалка на „Кадилака“.

— А какво толкова ценно имаше в нея? Освен дрехите ти?

— Тоалетната ми чантичка. Без нея не тръгвам никъде.

— А имаше ли в чантата някакъв монограм или етикет, от който да личи името ти? Или адресът ти?

Холис кимна умърлушено. Припомни си как веднъж едва не обърна посолството наопаки, докато накрая намери кредитната си карта пъхната в пластмасовия калъф на чантичката си с тоалетни принадлежности.

— Вероятно полицията ще я намери, нали? — замислено промълви тя. — И ще разберат коя съм аз, ще узнаят, че съм с теб.

— Да. И веднага ще си направят съответните изводи — мрачно отсече Кроуфорд. — Но това така или иначе щеше да се случи. Всъщност може би… може би няма значение.

— По-добре да спреш там. — Холис посочи към близката алея. — Имам нужда от чисти дрехи.

Кроуфорд отби към паркинга, без да се опитва да я разубеждава. Тя посочи с ръка към бензиностанцията, до която беше монтирана кабина с автомати за теглене на пари.

— Дай ми само двадесет минути — помоли го тя.

— Но не използвай кредитни карти. Ще ти дам банкноти, за да платиш в брой…

— И аз имам пари в портмонето си.

Кроуфорд я изчака да излезе от кабината. Проследи я с поглед, докато Холис притича в дъжда. Много му се искаше да може да изпие поне една чаша кафе, а също и да изяде сандвич с бекон, но не биваше да напуска камиона. Едва ли наркопласьорите щяха да се оплачат в полицията, но Кроуфорд бе длъжен да допуска най-лошото. А какво по-лошо от това името му да попадне в списъка на лицата, търсени от полицията.

Затова остана в кабината, загледан в дъжда, замислен за следващите си действия. Много зависеше от Холис — от това колко знаеше тя за плановете на Майстора, пък и от степента на откровеност между нея и Кроуфорд.

Знаеше, че точно сега трябва да бъде внимателен с нея. На Холис Фримънт й се бе наложило да понесе няколко удара, един след друг. Беше потърсила помощта на човека, комуто вярваше — Пол Макган, но надеждите й се оказаха излъгани. Навярно сега се укоряваше горчиво за допуснатите грешки, обаче надали разбираше напълно в каква сложна игра е въвлечена. Което пък заставяше Кроуфорд да я успокоява, да я убеждава, дълго и търпеливо, че тя няма никаква вина, че на всеки може да се случи да изгуби контрол върху събитията…

Но какви бяха тези събития? Защо се бяха кръстосали пътищата на Холис и Майстора? И каква е ролята на Пол Макган в цялата тази бъркотия?

Кроуфорд беше много опитен в задаването на въпроси, но сега от уменията му нямаше никаква полза. Явно бе, че мис Холис Фримънт нямаше никаква вина, освен че бе позволила да бъде подмамена и използвана за нечии скрити цели. Ако беше професионалистка, може би щеше да бъде една от жертвите при престрелката на летището. Ако той се опита да я застави да му помага, чрез откровена молба или като я подлъже по някакъв начин, ще рискува да загуби доверието й, което не можеше да си позволи точно сега, когато бяха изгубили следите на Майстора. А той на всяка цена трябваше да бъде открит. И обезвреден.

Изтекоха двадесетте минути. Тя се върна точно навреме. Кроуфорд вече бе включил двигателя, за да заработят чистачките на предното стъкло и радиаторът в кабината. Видя я през замъгленото стъкло, понесла по една книжна кесия във всяка ръка. Скочи на мокрия асфалт и помогна с багажа.

Лицето й беше измокрено, а косата й — на сплъстени кичури. Изглеждаше прекалено млада и той неволно си зададе въпроса защо това свежо, невинно момиче трябваше да се крие сега тук, в този мръсен и шумен камион. И краден, на всичкото отгоре.

Сам Кроуфорд реши да продължи по федерално шосе номер 684, затова пое на север към четвъртото отклонение. Изчака удобен момент да се включи в движението и се насочи на запад по шосе 172 към „Уест Пейшън Роуд“. Вече се намираха в окръг Бедфорд Хилс. Фаровете помогнаха на Холис да види дългите каменни стени с врати от ковано желязо, а зад тях — дългите алеи към частните имения. Понякога между дърветата се мяркаха и очертанията на високи комини.

Кроуфорд зави наляво по „Броуд Бруук Роуд“, след което продължи по „Маклейн стрийт“. Гумите на камиона яростно поглъщаха миля след миля, докато пътят ставаше все по-тесен и по едно време Холис започна да се опасява, че стигат края на шосето. Но тогава Кроуфорд отново зави наляво и се спря през висока, внушителна врата. Скочи долу, отвори капака на панела до колоната и набра кода за достъп.