Филип Шелби - Опасни муцуни

— О, „Шеверни Блан“!

— Има още бутилки зад бара. Обслужи се.

Тесие не изчака втора покана. Отпи една глътка и облиза устни. Дръпна един стол към себе си и се отпусна на него. Ноздрите на Макган настръхнаха от неприятната миризма, с която бяха пропити дрехите на Тесие.

— Пол, струваше ли си да ме измъкваш от леглото посред нощ? — измърмори недоволно детективът. — Всъщност какво ще обсъждаме сега?

— Трябва да създадем нова легенда.

Тесие се прозя шумно, но Макган забеляза, че очите на детектива гледаха подозрително и нащрек. В душата си Тесие си оставаше селянин, който непрекъснато пресмяташе колко ще спечели и колко ще изгуби.

— Но сега е едва три сутринта.

— Да, така е, но задачата ни е много особена и изисква цялото ни внимание — отговори Макган. — Ние трябва да сме като служителите от пощите: винаги будни.

Тесие недоволно изсумтя. Знаеше, че Макган не беше само дипломат в посолството на Съединените щати в Париж — беше свързан и с американските разузнавателни служби. Дори и той, Тесие, не можеше точно да определи с какво се занимаваше Пол Макган в посолството. Всъщност това нямаше кой знае какво значение — важното бе да не пострада съвместният им бизнес. Защото никой не плащаше на французина така щедро, както Пол Макган, при това внасяше сумите директно в швейцарска банка. При завръщането си от почивката на италианската Ривиера Тесие бе прескочил до Швейцария, за да провери сметката в банката. Оказа се, че Пол Макган нито веднъж не го бе измамил.

Тесие си наля още вино.

— Хм, значи искаш нова легенда.

— Тази сутрин е имало инцидент на летище „Кенеди“ — информира го Макган. — Замесени са двама от пътниците, единият от полет 101 на Американ Еърлайнс, а другият е летял с „Конкорд“-а.

Той описа накратко ситуацията, за да може Тесие да поиска повече подробности от парижката полиция.

— И така, понеже става дума за полет на Еър Франс, може да се окаже, че са засегнати френските интереси. Особено след като американски власти може би подозират намесата на терористи.

— Терористи ли? Наистина ли го вярваш?

— Да. Сигурен съм, че ще получиш съдействието на парижката префектура, която веднага ще се обърне към Второ бюро за помощ. Но ако се появи още един източник, този жест ще бъде подобаващо оценен.

Тесие кимна. Не искаше да привлича вниманието на френските служби за сигурност, но стоплянето на контактите с тях нямаше да му навреди.

— А до каква степен са замесени онези двама пътници в тези… хм… терористични акции?

— За това може само да се гадае. Ще се наложи да използваш сведения на внедрени информатори. Да потърсиш адреси, да разкриеш намеренията на терористичната групировка, за да стигнеш до по-задълбочени изводи…

— За да може после да ги полееш с маркуча.

Този израз беше останал от края на шестдесетте години, когато полицията се беше пристрастила в поливането на студентските демонстрации с мощни струи студена вода — така се охлаждаха младежките страсти, но без жертви.

— Точно така.

Тесие изпразни чашата си.

— Ще се опитам да направя нещо. Още утре ще изпратя доклад до нюйоркската полиция. — Детективът се замисли и поклати глава. — Не може ли да се намери още една бутилка от това превъзходно вино. Естествено, готов съм да платя.

Макган се усмихна.

— Добре. Нека авансът да е за моя сметка. Хладилникът е в нишата до кухнята. Донеси още две бутилки.

Маршрутът, избран от Кроуфорд, стигаше до най-отдалечения край на Лонг Айлънд сити, където Северният булевард пресичаше „Гранд Сентръл Паркуей“, за да се свърже с федерално шосе номер 678.

Нощното небе им помагаше да останат незабелязани след прекосяването на моста „Уайтстоун“, малко преди „Хътчинсън Ривър Паркуей“. След кратка пауза дъждът отново заваля, но все още ръмеше ситно, макар че се усилваше постепенно, докато те се отдалечаваха на север към „Уайт Плейнс“.

Мощният двигател на камиона боботеше монотонно. Корпусът се тресеше силно, като че ли някаква гигантска ръка друсаше мраморни късове в ламаринена кутия. Холис се сви на седалката, изтощена от друсането и шума. Всеки път, когато широките гуми на камиона прегазваха поредната вдлъбнатина по пътя, тя потръпваше от вибрациите, които сякаш се забиваха като игли в гръбначния й мозък.

По едно време погледът й попадна на нещо, което още повече влоши настроението й. Сакото й беше скъсано на няколко места, а полата беше почерняла от прахоляка в онзи изоставен склад.