Филип Шелби - Опасни муцуни

— Танго-Зулу-Лима продължава на север по „Ван Айк“. Диспечер! Приехте ли съобщението? Има ли нещо ново за инцидента?

— Заподозряната кола е предизвикала сблъсък и е побягнала. Има един убит и много ранени.

— Прието, диспечер.

Джейкъб погледна към скоростомера и реши, че още малко ускорение няма да влоши ситуацията. Двигателят вдигаше до 120 мили в час, без дори да се закашля.

Джейкъб се зае да преброи труповете. Първо жертви на летището, а сега и на магистралата: дотук общо бяха петима. Хвърли тревожен поглед към пушката с оптически мерник под арматурното табло, а после и към ръчната картечница, скрита до задната седалка. И двете смъртоносни оръжия бяха заредени.

В този миг пред него заблестяха лампите на колата от нюйоркската полиция. Ако са го забелязали, сигурно са разбрали, че той е най-близо до зоната около инцидента. Джейкъб се пресегна към микрофона и поиска от диспечера незабавно да го свърже с Калабрезе. Винсент и екипът му можеха да пристигнат навреме, ако потеглят с полицейския хеликоптер. Но ако Джейкъб успее сам да се справи, дотогава всичко ще е приключено.

Когато спореше с колеги как да се справят с терористите, Джейкъб рядко попадаше на съмишленици. Трябваше да се действа твърдо, без много приказки, после да се провери дали още не мърда трупът на някоя от мишените, а накрая да се седне на трапезата с измити ръце…

Джейкъб си припомни как веднъж бе споделил това свое виждане с Калабрезе, но Винсент само бе вдигнал рамене с думите, че не е изключено и по този въпрос еврейското мислене да се окаже най-резултатно. Както винаги досега.

Кадилакът береше душа. Всички сигнални лампи по арматурното табло мигаха отчаяно. Кроуфорд разбираше, че е крайно време да се примири и да се откаже от преследването. Изпод предния капак се издигаше черен дим. Вероятно ремъците вече бяха непоправимо разкъсани. Скоростната кутия ръмжеше сърдито; нищо чудно, ако в следващия миг Кроуфорд опиташе да намали или да спре, спирачните накладки да не издържат…

Кроуфорд провери в огледалото за обратно виждане — преследващата го патрулна кола все още беше далече зад гърба му. Веднага реши да промени тактиката и обърна надясно, към булевард „Куинс“, за да се добере накрая до Лонг Айлънд.

Но тук трафикът се оказа още по-голям. Кроуфорд се зае да маневрира отчаяно, дори на моменти навлизаше в аварийното платно, само и само да се класира пръв в бясната надпревара до следващия светофар.

Свита на кълбо до вратата, с плътно пристегнат колан, Холис се чудеше как Кроуфорд издържа на това стремглаво препускане.

— Къде отиваме? — сърдито извика тя.

— Натам. — Той посочи с брадичката си към булевард „Куинс“ точно когато стигнаха на завоя с авеню „Джексън“, но в следващата секунда зави рязко в някаква тясна и мръсна уличка, с порядъчно разкъртен асфалт.

Холис се огледа смаяно — пред тях се разстилаше мрачна фабрична панорама — типичен пейзаж за Лонг Айлънд. Ниски сгради с олющени фасади, счупени прозорци, ръждясали решетки… Мярнаха се някакви невзрачни бараки, наети от дребни транспортни компании, за да ги приспособят за гаражи и складове. Дори филмовите режисьори понякога се появяваха тук с екипите си, за да заснемат сцени от поредния трилър.

Повечето складове — като този, който се издигаше пред Кроуфорд и Холис — бяха напълно изоставени, без нито един здрав прозорец, с изтръгнати лампи, кабели и тръби. Зеещите врати, отдавна разбити, безпомощно проскърцваха от вятъра.

Кроуфорд насочи колата към огромния, тънещ в полумрак склад, чиито бетонни стени и колони бяха изподраскани с графити. Тук явно от години никой не се беше досещал да почисти наоколо. Кроуфорд паркира раздрънканата кола зад една от колоните и изключи двигателя.

Холис проследи погледа му, прикован някъде в дъното на просторното хале.

— Но… но какво ще правим тук? — тихо попита тя.

Зачака отговора му. Наоколо се чуваше само свистенето на вятъра. Някъде далеч отекна бумтенето на мощен двигател, от онези, с които са снабдени тежките камиони.

— Полицията ли пристига?

— Не. — Кроуфорд се обърна към нея. — Може би този път ще имаме по-голям късмет. Сега трябва да излезеш, но тихо и да застанеш ей там, до онази врата.

Той бавно открехна вратата на колата и замря, когато тя изскърца. Кроуфорд предпазливо заобиколи кадилака. Холис разбра, че е крайно време да следва безпрекословно указанията му и се отдалечи към вратата на склада. Там спря и се обърна. Кроуфорд се взираше напрегнато в нарастващите очертания на тежкия камион. Обърна се към Холис и сложи пръст на устните си. После изчезна в полумрака.