Филип Шелби - Опасни муцуни

Спирачките не само спасиха живота им, но и попречиха на Майстора да довърши плана си. Линкълнът профуча край кадилака с разбита предпазна решетка, със смачкана предна броня. Кроуфорд мълниеносно превключи на задна скорост и заби предницата в меката пръст, встрани от лопатата на високия булдозер.

Майстора вече беше готов за нова атака. Кроуфорд отчаяно завъртя волана и насочи колата наляво. Размина се на сантиметри с връхлитащата грамада.

— Пусни го! Пусни го да мине!

Холис разтресе глава. Около косите й се разлетяха парчета стъкло. Но успя да зърне мрачно решителната физиономия на Кроуфорд, видя как едва избегнаха удара на връхлитащия автомобил. В същия миг обаче до слуха й достигна вой на полицейски сирени, но разбра, че Кроуфорд няма да се откаже от двубоя.

Това бе едно от онези чудеса, които понякога се случват по магистралите около летище „Кенеди“: привечер бе възможно, без никакви видими причини трафикът да намалее — както по федералното шосе, така и по магистралата „Ван Айк“.

Кроуфорд видя как линкълнът се качи на платното и се втурна по магистралата. Веднага обърна волана, решен на всяка цена да го догони, без да обръща внимание на застрашителното хъркане на двигателя.

— Полицейска кола! Точно зад нас! — изкрещя Холис.

Кроуфорд присви очи, заслепен от отражението на мигащите лампи в парчетата стъкло.

— По дяволите…

— И още една се задава откъм другото платно.

Този път той се престори, че не е чул вика й. Цялото му внимание бе погълнато от колата, с която Майстора се отдалечаваше по магистралата.

Изпуснах го…

Кроуфорд прекрасно знаеше какво трябва да предприеме сега: да впрегне целия остатък от конските сили на кадилака, за да догони линкълна. Да го притисне до мантинелата и да го сплеска на място, като досадно насекомо.

Кроуфорд яростно настъпи газта и скъси още повече дистанцията до линкълна, криволичещ наляво-надясно. Понякога дори преминаваше в насрещното платно, отнасяйки ругатните на смаяните шофьори.

Внезапно се отвори дясната врата на линкълна. Кроуфорд чу как Холис изкрещя зад гърба му „Пази се!“ и в следващата секунда някакво тяло излетя от колата отпред, претърколи се и замря точно пред кадилака. Кроуфорд наби спирачки и се опита да го заобиколи, но прекалено масивният автомобил не се подчини. Тялото изчезна отдолу, а Кроуфорд усети злокобното меко раздрусване, когато гумите го прегазиха.

Холис се разкрещя и се обърна назад. През разбитото задно стъкло успя да види премазания труп в средата на платното, застинал като счупена кукла. Засвистяха спирачките на идващите коли. За половин минута се струпаха десетина автомобила.

— О, господи…

— Не сме го убили ние — хладно процеди Кроуфорд. — Той вече е бил мъртъв. Майстора е пазел трупа — в случай че му потрябва.

Холис се отпусна назад, а Кроуфорд отново ускори, за да се махнат по-бързо от зловещото място.

— Но сега… какво ще правиш сега? — изхлипа тя.

— С нищо не мога да му помогна. Пък и полицаите няма да поискат да ни изслушат.

— Но те ще си помислят, че ние сме го блъснали.

— Те вече са уверени, че точно това е станало!

Холис безпомощно се огледа наоколо. Кроуфорд имаше право. Двете патрулни коли бяха спрели на мястото на инцидента, но третата летеше след тях, решена да продължи преследването. И да го спечели.

— Говори Танго-Зулу-Лима. От „Кенеди“ подозират, че се е насочил на север по „Ван Айк“, към булевард „Куинс“. След теб има патрул на нюйоркската полиция. Приемам.

Хари Джейкъб натисна бутона на микрофона.

— Танго-Зулу-Лима, прието. Потегляме на помощ на полицейската кола.

Джейкъб реши да не информира диспечера за посоката, която бе избрал — на юг, по магистралата „Ван Айк“. Така и така не можеха да му помогнат от диспечерския пулт…

Но най-лошото бе задръстването на кръстовището. Пречеха му мантинелите откъм северна и южна посока. Единственият изход беше да превключи на задна скорост и да се върне една-две мили.

Джейкъб включи мигащите светлини на покрива на колата и пусна сирената, след което се насочи към най-лявото платно. Когато стигна до участъка, където бе прекъсната междинната мантинела, скоростта вече беше 60 мили в час. Но за беля тъкмо там онези педанти от пътната служба си бяха наумили да поставят пластмасова преграда и временни знаци за ограничение на скоростта, макар по нищо да не личеше, че се налага авариен ремонт. Джейкъб прецени, че има достатъчно разстояние между него и автомобила отзад, отпусна спирачките и в последната секунда дръпна ръчната. Автомобилът веднага поднесе наляво. Оказа се, че е сгрешил, но с малко, защото в суматохата задницата на седана помете двата пътни знака. Освободи ръчната спирачка, натисна педала за газта и профуча като куршум 45-и калибър през преградата, за да си пробие път до северното платно. За миг се удиви от липсата на насрещни коли, но в огледалото за обратно виждане се показа струпване от петнадесетина автомобили с нагънати ламарини.