Филип Шелби - Опасни муцуни

Въпреки настойчивото искане на прокурора детайлите около операцията така и не видяха бял свят. Как действаха „Кифладжиите“, как организираха контактите си с чуждите разузнавания — това си остана тайна завинаги.

Джейкъб най-после реши да се поразмърда. По хладния поглед на сините му очи колегите му разбраха, че в мозъка му, бърз като компютър, е узряло търсеното решение. Без да се бави, той го сподели с колегите:

— Имиграционните власти може да не са ги засекли, ако са се възползвали от дипломатически паспорти — заяви Джейкъб. — Работата ще се усложни доста, ако се натъкнем на следите им, а те ни се изсмеят в лицата, неуязвими заради имунитета си…

Никой не го обори.

— Дипломатически имунитет ли? — Калабрезе сякаш изрече понятие от квантовата физика. — Да пукна на място, ако съм чувал някога подобна измишльотина!

Обърна се към Кети:

— Хари ще измисли как да се справим с този проблем. Когато открие решението, ще прехвърлим онзи Балантайн на някой друг да го пази и ще си измием ръцете.

— Е, аз трябва да вървя, че ме чака работа. — Тя се обърна към Джейкъб. — Но първо трябва да се измиеш, скъпи. А после ще ме откараш с колата до училището.

Руснакът беше неспокоен. Пръстите му не спряха да потропват върху волана.

— Хей, мийстър?

Майстора не откъсваше поглед от колите, излизащи от зоната около летището. Беше наясно, че поддържащият екип не е изпълнил заповедите. Защото ако онези двама стюарди се бяха справили, вече би трябвало да се появят на шосето.

И така, оставаше само една възможност: по някакъв начин Кроуфорд и момичето са успели да избегнат смъртта. Но сега Кроуфорд вероятно е затруднен да намери кола, за да се втурне по следите му. Той няма да рискува да наеме такси, нито да се качи на някой от автобусите към града. Ще бъде принуден да импровизира. Майстора се запита какво ли би могъл да измисли противникът му. Всъщност нямаше кой знае какво значение — така или иначе Кроуфорд бе длъжен да се запъти към града, а тази магистрала бе единствената артерия между Ню Йорк и летището.

Майстора си каза, че най-добре ще бъде, ако успее пръв да засече Кроуфорд, да подкара таксито след него и да го проследи, докато издебне момент, подходящ за разчистване на сметките. Сега той имаше преимуществото да дебне в засада — наистина, доста незначително предимство, но схватката с Кроуфорд нямаше да бъде от лесните. Най-добре беше да не отлага нападението, защото Кроуфорд все още не е събрал хората от екипа си, а пък и присъствието на момичето ограничаваше свободата му на действие.

Но на него му пречеше този руснак, който продължаваше си мърмори под носа.

Майстора видя как в далечината профучаха две полицейски коли с включени сирени — с тях станаха шест през последните двадесет минути — и реши, че повече няма време за чакане.

Причината да избере това такси беше проста — в него нямаше плексигласова преграда между предната и задната седалка. Нищо не предпазваше водача от ръцете на пътника, седнал точно зад него.

— Окей — промърмори той.

Но руснакът не мирясваше.

— Окей? Значи ще потегляме?

— Да, ще потегляме — примирено въздъхна Майстора. После се наведе напред, със сгънати между пръстите две банкноти по сто долара.

Руснакът отново му разкри стоманената си усмивка. За да хване банкнотите, той бе принуден да се завърти на седалката. И в този миг Майстора със съвсем просто и леко движение му помогна да извърти врата си още повече. Желязната хватка — притискане на главата с две ръце, откъм ушите на жертвата — много бързо причини прекършването на вратните прешлени. Главата на руснака клюмна като пресъхнал клон.

Майстора го остави да се стовари на седалката, после излезе и отвори предната дясна врата. Изправи тялото на руснака и затвори с длан очите му. Нагласи го така, че да изглежда като задрямал.

После заобиколи колата и се настани зад волана. Погледна „заспалия“ си спътник. Липсваше само лекото похъркване.

Въпреки наплива на полицейски коли Майстора реши да изчака още няколко минути появата на Кроуфорд, преди да продължи към града.

Холис вече бе убедена, че Кроуфорд не е запознат с терена около летище „Кенеди“ — иначе нямаше да й нареди да го чака в най-оживената зона. Наоколо се мотаеха десетки шофьори на таксита. Вече на два пъти я подканваха да я отведат до града с най-евтиното такси в целия щат; петима просяци се опитаха да спечелят благосклонността й. Тя потръпваше всеки път, когато някой я заговаряше, когато някоя ръка се докосваше до рамото й. Миг преди погледът й да бъде привлечен от внушителен черен „Кадилак“ със спуснат заден прозорец, тя вече бе убедена, че няма да може да издържи нито минута повече тук — безпомощна, изоставена сред шумната навалица.