Филип Шелби - Опасни муцуни

Продължиха навътре по черния път, скрит под клоните на кестените. Холис пресметна, че изминаха някъде около четвърт миля, преди да излязат на светло. Пред тях, в подножието на скалист хълм, се показа малко имение.

Отдясно бе основната сграда — двуетажна селска къща с тъмнозелени дървени капаци на прозорците. В дъното на алеята се виждаше гараж с три клетки, а на горния етаж имаше малка тераса. Там, където свършваше поляната, течеше буен поток, вливащ се в малко езеро, забулено в мъглата.

— Какво е това място? — попита озадачената Холис.

Кроуфорд я изгледа замислено. Заприлича й на блудния син, който с години не се бе връщал у дома и сега бе попаднал сред нещо безкрайно близко и познато от детството.

— Тук можеш да се чувстваш като у дома си — тихо отвърна той. — Защо не слезеш с мен? Почакай ме до вратата, докато паркирам тази грамада.

Холис предпазливо се изкачи по хлъзгавите каменни стъпала. Спря се на най-горното, загледана в Сам, докато той изчезна с камиона зад ъгъла на къщата. После се опита да надзърне през прозорците, но плътните завеси закриваха всичко.

Дъските на терасата тихо проскърцаха и издадоха приближаването на Кроуфорд. Той се спря до нея и отвори дървената кутия до външната врата, бръкна вътре и напипа ключа за осветлението.

После отключи външната врата и влезе в преддверието. Холис видя как Кроуфорд чевръсто натисна бутоните за алармената система, монтиран на стената зад вратата.

— Сега вече всичко е наред — въздъхна той.

Лампите вътре светнаха и младата жена колебливо пристъпи към всекидневната — просторна, с голяма камина отляво, а отдясно бе вратата към трапезарията с дълга полирана маса. Дъските по пода обаче бяха изхабени, с белези от удари с ножове, а стените — покрити с ламперия и над нея с потъмняла от влагата мазилка. Мебелите бяха тромави, поостарели, но иначе удобни.

Той светна лампите във вътрешните стаи, след което остави на пода до вратата кесиите с хранителните продукти и надникна в кухнята: оказа се, че бе попаднала в най-голямото помещение в смълчаната къща. Грамадното огнище се простираше по протежение на цялата стена.

— Тук може да се опече цял вол — отбеляза тя.

Кроуфорд провери килера и шкафовете. Имаше богат запас от консервирани храни и домашно приготвено сладко в буркани.

— Мисля, че някой вече се е досетил преди нас — промърмори той.

Кроуфорд отвъртя крановете на умивалника и от тях потече ръждива вода. Отиде и в банята, за да се оттече мръсната вода и там. Холис го следваше навсякъде, докато най-после той й показа спалнята — през прозореца се виждаха задният двор и каменната ограда в дъното. Тя хвърли един поглед и в библиотеката. Накрая се върна във всекидневната.

— Ще трябва да изчакаме половин час, преди да се стопли водата — обясни й той. — Тогава ще можеш да се измиеш и преоблечеш.

Холис отиде до камината, освободи клапата към комина и поднесе запалената кибритена клечка към подпалките и цепениците. Изчака първите пламъци, за да отвори прозорците — отвън нахлу свежа струя, която бързо погълна дима. Уморена от бурните преживявания, тя се отпусна на най-близкото кресло.

— Мисля, че освен няколко обяснения ми дължиш и чаша с някакво питие. Най-добре ще е да е бренди — въздъхна тя. Той учудено вдигна вежди, но тя веднага добави: — Нали ми спаси живота, там, на летището. А после още веднъж, на магистралата. И накрая ме доведе тук. — Спря се за миг. — Наистина това убежище вдъхва сигурност. Но все пак бих искала да узная какво ме очаква.

Кроуфорд взе бутилка с бренди от стария дъбов шкаф и изчезна в кухнята. Когато се върна, носеше два стъклени буркана, с по три пръста бренди във всеки от тях. Смъкна сакото си и погледът на Холис веднага се прикова върху пистолета в кобура под мишницата му. Младата жена неволно потрепери, когато той се приведе към нея, за да й поднесе питието. Кобурът едва не докосна рамото й.

— Откъде искаш да започна?

— Знам само, че името ти е Сам Кроуфорд. Нека с това да започнем.

— Но ти имаш само второ ниво на достъп до секретните сведения.

— Да. На дъното на класацията. Но ми се струва, че заслужих да бъда повишена с една или дори две степени, не съм ли права?

Той проследи със замислен поглед как Холис отпи.

— Това място — Кроуфорд махна с ръка наоколо — е мое. По наследство. Обаче името ми не фигурира в данъчните списъци. Специална правителствена служба се грижи да изглежда обитаемо, плаща данъците, с една дума: поддържа имота. Така е с всички убежища, гарантиращи безопасност на застрашени лица, във всички държави по света.