Филип Шелби - Опасни муцуни

Кроуфорд задържа на лицето си приятелската усмивка, предназначена за двете ченгета, но погледът му бе привлечен от стюардите, по-точно от униформите им: кафяви блейзъри и сиви панталони. По емблемите, избродирани върху джобчета на саката им, се четеше името на авиокомпанията Еър Пасифик.

Доколкото знаеше, тази компания обслужваше авиолиниите към островите в Южния Пасифик, от Таити до Нова Зеландия.

Кой знае защо, но именно това го накара да се усъмни в двамата стюарди. Нещо не беше наред.

Кроуфорд побутна Холис назад към резервния изход и веднага измъкна пистолета си.

— Какво, по дяволите…

По-младият полицай се надигна от другата страна на жълтата лента и тъкмо се изправяше, когато половин дузина куршуми го прорязаха ниско под кръста.

По-възрастният полицай допусна сериозна грешка, като се хвърли към колегата си, вместо веднага да посегне към кобура. Така и не успя да го откопчае, защото се стовари на пода във вид на окървавена каша.

С крайчеца на окото си Кроуфорд зърна тази сцена, секунда преди се хвърли по очи на пода, зад стената пред бара. Миг по-късно щеше да бъде мъртъв. Стюардите бяха насочили право към него миниатюрните си ниско шумни автомати МАС-10, доста неточни при повече от тридесет метра, но перфектни, когато се изисква да сеят смърт от по-къса дистанция.

Експлодираха купичките и бутилките по масата; навред се разхвърча стъкло. Подвижната стълба отляво стана на парчета, а от стените се посипаха прах и отломки от мазилката.

Двамата млади мъже стреляха много умело, но не им достигна време да изпълнят задачата си. А тя беше да го довършат за броени секунди. Затова, след като ликвидираха двамата полицаи, те изгубиха синхрон при обстрела на всички кътчета в залата. Кроуфорд го забеляза и осъзна, че това е неговият шанс — изтърколи се от прикритието си и изстреля два откоса. Един куршум улучи по-високия стюард в гърлото.

Но другият, очевидно добре трениран, не изгуби дори миг, за да се обърне към своя партньор, а продължи да натиска спусъка. Само на два метра от Кроуфорд стената стана на решето. Но внезапно се олюля и рухна сред отронената мазилка, бясно размахал ръце. Пръстът, вцепенен върху спусъка, продължаваше да изпраща серия от куршуми към наскоро пребоядисания таван. Изстрелът на Кроуфорд го бе засегнал в долната част на гръдната кост.

Кроуфорд пропълзя към ъгъла до задната врата, където се бе сгушила Холис, захлупила ръце върху главата си. Щом я докосна, тя изтръпна.

— Елате с мен. Моля ви.

Тя реагира не толкова на думите му, колкото на тона му, неочаквано мек и загрижен на фона на страховитата касапница. Той я подхвана под мишница и й помогна да се изправи. Холис неволно извърна поглед към сгърчените тела на пода, но Кроуфорд веднага се приближи по-плътно до рамото й и я поведе към изхода.

Той нито веднъж не се обърна назад и затова не забеляза как вторият стюард започна да пълзи към противоположния край на залата. Беше улучен много зле, болката беше неописуема, но въпреки това напредваше, сантиметър по сантиметър, докато накрая се добра до стената.

Там се облегна, извъртя се, стиснал зъби, надигна се малко и със сетни сили докопа телефона, монтиран на стената. Изкривените му пръсти оставиха кървави отпечатъци по стената.

Телефонистката на другия край на линията чу тежко пръхтене, последвано от сподавен шепот:

— Изстрели… в зона 12. Побързайте!

Стюардът изпусна телефона и се свлече край стената с изпружени нозе. От съседния офис излезе една секретарка и надзърна през зеещата врата. В първия миг помисли, че е някой нещастник, попрекалил с алкохола, но щом се приближи, очите й се изцъклиха при вида на кръвта, стичаща се от гърдите му.

— Ти застреля двама полицаи!

Беше се облегнала на стената и го гледаше обвиняващо.

— Нищо не си разбрала! Онези двама лъжливи стюарди убиха ченгетата. Те бяха част от сценария — опита се да й обясни Кроуфорд.

— Какъв сценарий? — изкрещя Холис и гласът й за миг заглуши тропота на стотиците крака по металните стълби.

— Опитай се да разсъждаваш! — грубо я прекъсна Кроуфорд. — Майстора беше насочил оръжие срещу теб. Защо не го стори в Париж? Някой му е наредил да го остави за накрая, в онази зала. Където ти бяха заповядали да отидеш.

От обидата тя едва не заекна.

— Не… не! Ти нищо не разбираш. Единственият човек, който знаеше къде трябва да отида, бе Пол.

Тя прехапа език, ала вече бе твърде късно.

— Говориш за Пол Макган от посолството ни в Париж, нали? Онзи, чието име фигурира под подписа на имиграционния формуляр?