Филип Шелби - Опасни муцуни

Навън в коридора само няколко кутии от боя още се търкаляха, подритнати при бягството на Майстора.

Кроуфорд се пъхна под жълтата лента и изтича нататък. В залата след вратата в дъното на коридора беше пълно с хора, понесли в ръце издути чанти.

Но никъде нямаше и следа от Майстора. Кроуфорд се спря задъхан. Едва се удържа да не падне.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кроуфорд видя едно пиколо, което се втурна към него. Скри пистолета зад гърба си и се облегна с другата ръка на стената.

— Има ли тук строителни инспектори? — извика той, като се постара гласът му да звучи по-простовато. — Онези копелдаци са си оставили ръцете тук! — Посочи с ръка към струпаните строителни отпадъци. — Едва не си строших врата заради тях…

Той махна сърдито с ръка и се обърна, но така, че да може да следи с поглед движенията на младежа. Пиколото се спря, огледа се объркано, но след малко продължи напред.

Кроуфорд отново се върна в офиса зад врата Е-12, прекрачи опръскания с кръв килим и заобиколи надупчения от куршумите бар.

Стресна го решителен женски глас.

— Горе ръцете!

Инстинктивно се подчини. Вдигна ръце и бавно се завъртя в посока на гласа. Холис Фримънт се появи пред вратата на едната от двете тоалетни, стиснала в две ръце „Берета“-та на Майстора. Пръстите й още трепереха и тежкият заглушител очертаваше колебливи кръгове.

— Не стреляйте!

Кроуфорд заговори спокойно, без да откъсва поглед от очите й. Пръстът й беше върху спусъка и тя можеше само с едно леко движение да го изпрати в по-добрия свят. Дори да не го искаше, просто така, неволно.

Едва сега успя да я огледа — с раздърпан костюм, изподран от счупените стъкла по пода, с окървавена буза, широко разтворени ужасени очи.

В гърдите му се надигна дива ярост. Защо не успя да повали Майстора още с първия изстрел!

— Вие се казвате Холис Фримънт, нали? Работите във визовия отдел към консулството ни в Париж, под ръководството на Сюзан Гарсети. На бюрото, съседно на вашето, седи Джули Томкинс. Сега сте на двадесет и шест години. Вашият…

— Стига!

Викът й го накара да млъкне.

— Но кой сте вие?

— Името ми е Сам Кроуфорд. — Той се замисли, докато намери най-подходящите думи. — Струва ми се, че преди малко спасих живота ви.

Разбра, че бе попаднал в целта, защо видя как раменете й провиснаха, а ръцете се отпуснаха.

— Искам да ми помогнете. Само вие можете да направите това — продължи той, но много меко.

На лицето й се появи тъжна усмивка.

— Аз? Да ви помогна? Щом вие не успяхте да го застреляте…

Кроуфорд предпочете да преглътне предизвикателството. На всяка цена трябваше да вземе инициативата, да я измъкне от шока, да я накара да се вслуша в съветите му.

Внезапно една мисъл прониза съзнанието му: „Тя не е действала с него! Иначе защо му бе нужно да я убива? Но защо аз оцелях?“.

— Вие и само вие можете да ми помогнете — подчерта той. — Кажете ми каква беше целта му?

— За каква цел говорите?

— Какво смяташе да прави Майстора?

Тя отстъпи крачка назад и леко отпусна пистолета. Заглушителят е по-тежък от пистолета и когато е монтиран в края на цевта, натежава на китката на стрелеца.

— Майстора? — машинално повтори тя. — Но името му е Джоунс. Мисля, че е банкер или нещо подобно. Или някакъв ловък финансов измамник. Пристигнахме заедно, защото нямаше документи, с които да влезе в страната. Беше ми наредено да го предам в ръцете на екип от следователи от ФБР.

Кроуфорд я изгледа изумено. Като че ли усети по гърлото си студената хватка на предателството. Тази жена явно не подозираше с кого си бе имала работа.

— Банков измамник ли?

Тя кимна и едва сега той пристъпи към нея. Една крачка, предпазлива и плаха, после още една, докато се добра до едно от креслата, облегна се на него и отново втренчи поглед в пребледнялото й лице.

— Тази версия ли ви поднесоха в Париж?

Тя отпусна пистолета и замря на място, настръхнала, цялата в слух.

— Джоунс… всъщност Майстора… е професионален убиец. От най-висока класа — тихо рече Кроуфорд. Не спря да й говори, без да помръдне, дори и когато пистолетът се изплъзна от пръстите й, а устните й се разтрепериха. — Той е пристигнал тук, за да си свърши работата. Но поне в едно вие бяхте права: не можеше да влезе сам в страната. Затова се е нуждаел от придружител. — Смутен, Кроуфорд извърна поглед встрани. — От някой, който няма да задава много въпроси. От някой като вас.

След самолетите от Париж и от другите европейски градове пристигнаха полетите от Южна Америка и Азия. Магазините и павилионите в чакалните се изпълниха с новопристигналите, смаяни от изобилието и лукса на предлаганите стоки. Сред тълпите се скитаха бездомници, все още не попаднали в ръцете на полицията. Те или протягаха длани за милостиня, или се скупчваха около чейндж гишетата, омаяни от солидните суми, които се обменяха там. Навред се провираха джебчиите от нощната смяна, изоставени от приятелките си, след като плячката бе изхарчена, увлечени в търсенето на нови жертви.