Филип Шелби - Опасни муцуни

Сред пъстроцветното множество, над многоезичната глъч, заглушавана от тропота на стотици крака, се разнасяше неумолимият метален глас от компютърната система, използвана от летищната полиция: „Не пътувайте сами до града! Не позволявайте на никого, освен на униформените носачи, да носи багажа ви!“.

Майстора беше застанал сред най-оживената тълпа, точно пред десния вход на голямата чакалня за пристигащи пътници. Есенният въздух бе напоен с миризмата на солена морска вода и с острия лъх на отработената керосинова смес, с която летяха самолетите. Въпреки предупрежденията на охраната, той се нуждаеше тъкмо от това — от някое самотно такси, а не от широките автобуси, натъпкани с пасажери.

Дясната му ръка беше пъхната в джоба на шлифера. По едно време се досети и я извади. Китката беше окървавена от счупената бутилка кока-кола, но кръвта беше засъхнала. Майстора стегна пръстите си в юмрук. Китката му потрепери, но явно костите бяха здрави.

Пое към вратите и след миг силуетът му изчезна сред групата пушачи, струпани отвън.

На платното го посрещнаха неколцина цигани, шофьори на таксита без лиценз, а малко по настрани бяха паркирани законните жълти таксита. Неколцина от пристигащите пътници се спряха и веднага бяха заобиколени от шофьорите, които високо крещяха цените си. Ожесточената конкуренция предизвика бързо падане на предлаганите тарифи.

Майстора вече си бе избрал един от шофьорите. Махна с ръка на набит младеж с кожено яке.

Очите на шофьора светнаха и той веднага разбута с лакти колегите си, които не закъсняха да го наобиколят с надежда да му отнемат поръчката.

— Мийстър! Мийстър! За града ли сте? Предлагам частно такси. Много евтино!

Майстора го изслуша със смръщено лице, но автомобилът си го биваше — масивен „Линкълн Таун Кар“. Водачът изглежда беше руски евреин, наскоро пристигнал в Щатите, защото предпочиташе езика на жестовете пред трудноразбираемия английски, пък и мимиките му бяха пределно ясни.

— Колко?

— За къде пътуваме?

— До хотел „Плаза“.

— А-а-ха, йес, мийстър, разкош хотел. Двеста долара. Бакшиш отгоре.

— Естествено.

Шофьорът се ухили, предлагайки на клиента си да се запознае с постиженията на съветската стоматология.

— Багаж, мийстър?

— Нямам.

— Окей.

Майстора се настани на задната седалка.

Вътре вонеше на зелева чорба и на нещо като джоджен — може би от миниатюрното коледно дърво, окачено на огледалото за обратно виждане.

Руснакът с все сила натисна волана и колата се завъртя. Беше оставил чистачките да работят заради леката мъгла, но след стотина метра ги спря, даде газ и се заби в най-гъстото движение.

Изминаха още двеста метра, когато се чу как ситни камъчета затрополиха по покрива на автомобила.

— Какво става?

— Строят нещо. — Шофьорът безпомощно сви рамене.

През опръскания с дъждовни капки прозорец Майстора видя булдозери, зарили мощните си гребла в земята. Малко по-нататък се издигаше самотна бетонна кула с все още неясно предназначение.

Майстора се замисли. Макар да не можеше да чака прекалено дълго, задръстването му даваше шанс да уреди нещо, което отдавна чакаше своя ред. След още една минута размисъл той пъхна ръка в джоба си.

— Защо не спрем някъде за малко, за почивка? От прекалено дълъг престой в тесни пространства получавам пристъпи на клаустрофобия.

— Каква клаус…? — сепна се водачът.

— Прилошава ми. Искам да спрем за малко.

Руснакът явно се притесняваше за своите двеста долара. Но нали и престоят се таксуваше…

Майстора измъкна солидна пачка долари — съблазнително шумолящи петдесетачки.

— Ще има и нещо отгоре. Но ако спрете за малко. Окей, става ли?

— Окей, мийстър.

Майстора се облегна, успокоен, че руснакът отби от магистралата. Според очакванията му сега Кроуфорд би трябвало да има доста грижи. Изстрелите от неговия деветмилиметров пистолет, лишен от заглушител, неминуемо са привлекли вниманието на околните. Пък и ще трябва да се оправя с девойката. Ще се наложи да я провери, да се обади тук-там, за да изясни каква роля е играла тя в целия сценарий. Макар че щеше да е много по-добре, ако и двамата вече бяха мъртви.

Майстора не можеше да отрече вината си. Но имаше и оправдание: не подозираше, че Кроуфорд е узнал за мястото на срещата. Майстора беше сигурен, че не бе допуснал грешки — поне до мига, когато противникът изскочи насреща му. Но как бе проникнал зад вратата с надпис Е-12? Подът по коридора бе покрит с прахоляк от строителния ремонт, по който не се виждаха никакви стъпки… Момичето бе влязло вътре първо и никой не бе открил огън по нея. Освен това, по негова молба, тя послушно бе проверила двете тоалетни кабини в дъното на залата.