Филип Шелби - Опасни муцуни

Тя извика: „Има ли някой?“, но й отвърна само ехото. Пристъпи навътре и видя още три шкафа за книги и папки.

Покрай стената в дъното имаше две тоалетни с отворени врати, но лампите вътре не светеха. За всеки случай Холис ги провери и двете, а после се върна в залата.

— Да не би нещо да не е наред, мис Фримънт?

Очакваше той да й помогне в огледа на помещението, но вместо това човекът, който се представяше за мистър Джоунс вдигна чантата й от пода, остави я на дивана и протегна шепа към захаросаните лешници в една от купите на ниската маса.

— Хм… нищо не разбирам. Предполагах, че следователите ще ме чакат тук.

— Да, виждам, че тук май няма никой, освен нас двамата.

Думите му бяха заглушени от разчупването на лешниците между зъбите му.

— Може би не са предполагали, че ще пристигнем толкова рано.

Джоунс изтупа дланите си — като хлебар, изцапал ръцете си с брашно.

— Може би е така.

Тя се приближи към телефона на лавицата за вестници и списания. С крайчеца на окото си забеляза как той се отправи към бара в дъното. Вдигна слушалката, но се оказа, че апаратът не работи. Чу зад гърба си звук от отваряне на бутилка, но този безобиден шум с нищо не й подсказа, че е крайно време да се обърне и да погледне зад себе си.

Но дори и да се беше извърнала, пак нищо нямаше да забележи — барът беше висок, така че не се виждаше с какво са заети ръцете на Майстора. Ако беше насочила очи към огледалото на стената зад бара, младата жена щеше да зърне как ловко се плъзнаха пръстите му в горното дясно чекмедже, как измъкнаха оттам деветмилиметровата „Берета“, а след това тихомълком завинтиха заглушител към цевта.

Да вървят по дяволите всички следователи. Нужен ми е телефон. Трябва да се обадя на Пол. Още сега!

С тези мисли тя се обърна назад. Първо видя отворената бутилка кока-кола, оставена върху бара. До нея лежеше капачката.

После погледът й бе прикован от пистолета в дясната ръка на Джоунс, с дебел черен цилиндър пред цевта, насочен право към нея.

— А може би съвсем не е така.

Холис примигна. Сцената бе толкова ужасяваща, че краката й се подкосиха и отказаха да й служат.

— Може би вашите следователи не са закъснели, мис Фримънт. Може би те никога няма да се появят.

Гласът му сега бе различен, без следа от флегматичност или колебание, без онази арогантна нотка, която бе доловила в Париж. Звучеше тихо, но вледеняващо делово, с кошмарен тон на човек, окончателно решен да приключи с всичко. Глас на мъж, който много добре разбира какво върши, който не страда от никакви угризения. В този миг Холис разбра, че ще умре.

И точно тогава бутилката от кока-кола експлодира.

Тя захлупи лице с ръце и се хвърли на пода. Усети как край нея профуча нещо горещо. С бясна скорост, като камшик, който се е разминал на сантиметри от целта.

Но не видя, че Кроуфорд изскочи иззад високия празен шкаф в ъгъла. Беше ги следил през процепа на вратата му.

Кроуфорд видя как Майстора отвори бутилката с кока-кола. После ръцете му се скриха зад бара, а когато отново се показаха, държаха оръжието. Кроуфорд не успя да се прицели добре в главата или в гърдите му. Реши да избие с първия изстрел пистолета от ръката му, но точно пред нея се оказа бутилката. Кроуфорд знаеше, че дори и деветмилиметров куршум може да се отклони от дебелото стъклено шише, но нямаше друг избор. Ако не стреля пръв, след миг Холис Фримънт ще бъде мъртва!

Куршумът от неговия „Зиг Зауер“ пръсна бутилката на парчета, като стъклен шрапнел, които веднага окървавиха ръката на Майстора. Но пръстът му вече натискаше спусъка, сеейки откос след откос към шкафа, който се стовари на пода. Кроуфорд вече бе успял да залегне зад дивана.

Майстора не пестеше куршумите, които опустошиха масата и всичко наоколо. С особено ожесточение простреля дивана. Но куршумите не успяха да пробият дебелите подложки. Обаче това неочаквано препятствие можеше да бъде от полза и за него — като прикритие срещу изстрелите на Кроуфорд. Само така можеше да се измъкне безопасно.

Сега! Моментът бе настъпил.

Внезапна болка принуди Майстора да изпусне пистолета. Преви се на две, пропълзя около бара и изтича към вратата. Куршумите на Кроуфорд разкъртиха дървото и стената над главата му, но не успяха да улучат бягащата мишена.

Кроуфорд се надигна иззад дивана и стъпи на осеяния със стъкла килим. Олюля се, но отново приклекна, когато чу как отсреща вратата се хлопна. После скочи и се завтече към нея, но я намери широко разтворена.