Филип Шелби - Опасни муцуни

Значи Кроуфорд е открил някакъв друг начин да проникне вътре, да се скрие и да чака. Майстора осъзна, че намерението му да застреля момичето бе накарало Кроуфорд да стреля пръв.

Но дори и от това фатално закъснение все пак имаше някаква полза: сега нито Кроуфорд, нито момичето можеха да го проследят. Капанът бе щракнал наистина, но без да успее да улови плячката.

Кроуфорд внимателно измъкна пистолета на Майстора от ръката на Холис. Огледа го, прибра го в джоба си и се опита да овладее гнева си. В суматохата тя бе изтрила отпечатъците на убиеца по дръжката на „Берета“-та. Жалко, много жалко, защото това би могло да се окаже от огромна полза — досега никоя полиция в света не бе успяла да снеме отпечатъци от пръстите на Майстора.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Кроуфорд.

Холис все още седеше омаломощена на дивана. Ушите й бяха заглъхнали от изстрелите; мирисът на барут дразнеше ноздрите й.

— Кой сте вие? — едва прошепна тя. Но в същия миг си спомни, че вече му бе задала този въпрос. Сам Кроуфорд, май че така й бе отговорил непознатият.

— Работя за секретни правителствени служби.

— Покажете ми някакъв документ за самоличност.

— Нямам в себе си такъв документ.

— Тогава няма да тръгна с вас!

Холис протегна ръка за чантата си и се надигна, но коленете й се оказаха много по-омекнали, отколкото очакваше. Все пак направи две стъпки, колкото да се озове точно пред него. Помисли си, че е нелепо този тип да е тъй привлекателен, с това загоряло лице, заобиколено с толкова светла коса. И с тези две пронизващи сини очи.

— Препречили сте ми пътя.

— Но вие още сте в шок.

На Холис й се стори, че долавя в интонацията му следи от нещо повече от обикновената учтивост. Може би от загриженост…

— Не, нищо ми няма.

— Дано е така.

Тя отстъпи, за да го огледа по-внимателно.

— Слушайте, мистър. Не зная какво правите тук, нито кой сте всъщност, нито пък каква личност е била скрита под маската на този, когото придружавах. Май вече нищичко не проумявам. Можете ли да ми обясните цялата тази главоблъсканица? Знам само едно: сега на всяка цена трябва да позвъня в Париж. Нуждая се от ясно обяснение на това, което…

Холис млъкна, сепната от рязкото извръщане на главата му — точно като при кучетата следотърсачи, надушили прясна следа. В следващия миг и тя чу далечните гласове, някъде отвъд открехната врата на залата.

В гласа на Кроуфорд неочаквано се появи нотка на съжаление:

— Ето, ослушайте се. Те идват.

Двама млади стюарди придружаваха двамата полицаи от охраната на летището, които заобикаляха строителните материали, за да влязат в залата.

— Сигурен съм, че е някакво недоразумение — с извинителен тон се зае да обяснява единият от стюардите. — Но тук наоколо беше толкова шумно, с всичките тези бормашини и механични триони…

По-възрастният от полицаите погледна многозначително към колегата си.

— Няма значение. Но онази мис, която ни повика по телефона, бе готова да се закълне, че е чула пистолетен изстрел. Така че сме длъжни да проверим.

Той подръпна колана си, натежал от пистолета в кобура, пълнителите към него и провисналите белезници, в неуспешен опит да прибере наедрелия си корем.

— Е, вие не я познавате нашата Кики — намеси се вторият стюард. — Тя е нервна като котка. Миналият месец един от шефовете ни се колебаеше дали да й разреши да лети заради отрицателните й флуиди.

— Да, да, пак ли ще коментираме Кики и нейните отрицателните флуиди?

Полицаите отново се спогледаха, без да скриват усмивките си.

Четиримата наближиха площадката, осеяна със строителни материали, и по-младият полицай вдигна ръка пред стюардите:

— Момчета, по-добре изчакайте отвън. Ние ще проверим вътре и…

Но в този миг вратата се отвори широко.

Кроуфорд ги следеше през процепа на открехнатата врата. Не беше сигурен от къде са тези полицаи. Все пак се надяваше да са от охраняващия персонал към летището, извикани заради шумната престрелка. Но ако се окаже, че е попаднал в капан, все още можеше да се измъкне от задния вход на залата, където не достигаше осветлението и трудно се забелязваше сивата врата зад завоя.

Не му остана време да инструктира Холис, затова само й махна с ръка да се скрие зад него.

— Здравейте, момчета. Какво има?

По-младият полицай вече се навеждаше под жълтата лента, оставена от строителите, когато се обади партньорът му:

— Здравей, мистър! Защо не се приближите насам, заедно с онази лейди. Искаме само да ви зададем няколко въпроса.