Филип Шелби - Опасни муцуни

Служителката сведе глава над документа. На Холис й се стори, че нещо не е наред, защото жената зад гишето присви вежди и заговори, без да обръща поглед към Джоунс, все едно че беше някакъв невменяем тип, неспособен да отговаря за постъпките си.

— Той има ли американско гражданство?

— Да.

— Да не се е укривал от съдебните власти?

— Не, той е напуснал страната преди много години. Но сега е стар, уморен и копнее да се върне в родината си.

Едва сега служителката удостои Джоунс с един изпитателен поглед.

— Моля ви, нека приключим по-бързо — меко добави Холис. — Полетът беше дълъг и уморителен, а тепърва ще ми се наложи да се разправям със следователите от ФБР. Те ще ни чакат на летището.

— Когато свършим, ще имате време да си починете — процеди през зъби служителката.

Но все пак подпечата паспорта и останалите документи, след което ги подаде на Холис.

С митничарите нямаха проблеми, защото се наредиха пред гишето, където имаше най-малка опашка. На стената висеше надпис: „За пътници, които нямат нищо за деклариране“.

— Много добре се справяте, мис Фримънт — похвали я Майстора.

Вече бяха в голямата чакалня, където силната светлина заслепи Холис.

— А сега накъде?

— Нагоре — отвърна Холис и се насочи към ескалатора.

Младата жена остана доволна от усърдието му — той се стараеше да не изостава нито на крачка от нея. Но забеляза как погледът му зорко обходи транспортните ленти, седалките, павилионите и бутиците, като се спираше по-продължително на полицаите и на служителите от охраната на летището. По едно време Холис започна да губи търпение — неговата параноя бе започнала да я заразява. Щом се качиха на горното ниво, тя веднага се отправи към асансьорите.

— Мис Фримънт, къде отиваме?

В гласа му се долавяше нескрита тревога.

Но Холис не му обърна внимание. Вратите на асансьора се отвориха и тя излезе в дългата, полупразна зала. След навалицата в двете чакални този притихнал етаж й се стори като оазис. Младата жена пое надясно, оглеждайки надписите на вратите по коридора. Отмина вратите към офисите на Делта Краун, на Сингапурските авиолинии, после още няколко с неясни надписи.

— Мис Фримънт!

Холис продължаваше, повтаряйки си на ум инструкциите на Пол: „… щом кацнете на «Кенеди», трябва да отидеш в крилото с офисите на чуждите авиокомпании. Там ще търсиш врата с надпис «Е-12». В този офис ще те чакат следователите от ФБР…“.

Някъде тук би трябвало да е проклетата врата Е-12… Внимаваше да не изпусне нито една от вратите. Но надписите бяха съвсем други. На някои бяха поставени само емблемите на компаниите. Изкуши я мисълта да позвъни на която и да е врата и да попита за Е-12, да помоли някой непознат да я ориентира. Но не се осмели да го стори.

Вече приближаваше краят на коридора. Зад последната врата, оградени с широка жълта лента, се показаха строителни принадлежности — стълби, скелета, кутии с бои, рула от тапети…

Изненаданата жена се върна в коридора и остави чантата си на пода, смутена от напрегнатия, многозначителен поглед на Джоунс. Даде му знак с ръка да я изчака, после отново отвори вратата, наведе се и мина под лентата, поставена от строителите. Тъкмо заобикаляше стълбите и бидоните, когато токчето на лявата й обувка се закачи в някакъв брезент. Докато го освобождаваше, тя машинално вдигна поглед нагоре и видя, че и таванът е подготвен за пребоядисване.

И в този миг я видя. Зад струпаните рула с тапети надзърташе малка, покрита с прахоляк врата. Върху нея се мъдреше синя табелка „Е-12“.

— Господи! Най-сетне!

Холис не беше сигурна дали възкликна от облекчение или от подозрение. Защо следователите от ФБР ще изберат толкова странно място за срещата?

Освен ако аз не съм объркала всичко…

Холис се опита да пропъди коварната мисъл, хвана дръжката на вратата и я завъртя. Въздъхна успокоена — вратата веднага се отвори. Тя се обърна и махна с ръка на Джоунс да я последва.

В дъното на Г-образното помещението имаше дълъг бар, с подредени зад него миниатюрни бутилки — от онези, които разнасят стюардесите в самолетите. Пред него се виждаше дълга маса с някакви купи отгоре, а наоколо — диван и четири стола, почти нови. Стените бяха покрити със светлосини тапети, а килимът беше тъмнокафяв, от скъпите. Но осветлението беше оскъдно. До вратата имаше само едно бюро, но без папки и документи. На стената зад бюрото липсваше стандартният календар с емблемата на съответната авиокомпания.