Филип Шелби - Опасни муцуни

Холис благодари на мъжа зад гишето на Американ Еърлайнс и извади билетите от чантата си.

— Всичко е наред — каза тя на Джоунс. — Да вървим.

Двамата се отправиха към пункта за митническа проверка.

— Разбирам, че сте напрегната, мис Фримънт, но моля ви, опитайте се да се усмихвате. Служителите от охраната винаги застават нащрек, когато попаднат на необичайно изнервени и притеснени пътници.

Холис не обърна внимание на съвета му. Младата жена твърдо бе решила по-бързо да го отведе в самолета. Мислеше само как да го отведе от Париж. А после… После и тя не знаеше какво можеше да очаква.

Холис се приближи към младия сержант от охраната — в синя униформа и с автомат, провесен през рамото. Подаде му черния си дипломатически паспорт и с вежлив тон го запита къде е пропускът за пътници, ползващи се с имунитет.

Служителят посочи към кабината в други край на залата и я поздрави, като вдигна два пръста към кепето.

— Чакайте ме тук, но без да разговаряте с него — каза тя на Джоунс.

Холис пристъпи към кабината и пусна паспорта си през отвора, откъдето го пое офицерът от граничния контрол.

— А този мъж? — попита човекът от охраната и кимна към Джоунс.

Холис му връчи имиграционния формуляр, попълнен с данните на мистър Саймън Джоунс. Офицерът го подпечата заедно с нейния паспорт и им даде знак да преминат.

— Ако не възразявайте, бих искал да се отбия до тоалетната — обади се Джоунс.

— Налага се да изчакате — отговори му Холис. — Скоро ще свършим с формалностите.

Само не бива да се спираме. Не бива да се спираме…

Тя се приближи към ескалатора, издигащ се стръмно нагоре, скрит под прозрачен синтетичен покрив. Припомни си как тези ескалатори бяха остро критикувани и наречени „епруветки за бели мишки“ още преди откриването на новото летище.

При втория контролен пункт към нея се приближи друг служител от охраната, но само й махна с ръчния скенер да се нареди на края на опашката. Холис остави чантата и портмонето от сакото си върху конвейера, премина през мостовия скенер и застана от другата страна, за да дочака Джоунс. Но когато той попадна в обсега на скенера, апаратът безмилостно записука.

Холис го наблюдаваше с пресъхнали устни. Той само се усмихна извиняващо, затършува из джобовете си и измъкна малка кесия с няколко монети в нея. При второто му преминаване скенерът остана безмълвен.

Залата беше просторна, проектирана за внушителен наплив от пътници, но днес, в обикновения делничен ден, хората не бяха много. Младата американка вървеше бързо, с изправена глава, без да извръща поглед. Хората наоколо не я интересуваха. Само си повтаряше мислено, че поне в тази зала може да се чувства в безопасност.

Високо над залата, скрит зад една от колоните на мецанина, където бяха ресторантът и барчетата, Сам Кроуфорд проследи как преминаха през всички проверки. Движенията на Холис издаваха, че е доста изнервена.

Зад нея пристъпваше Майстора, играещ много добре ролята на улегнал мъж, който напразно се опитва да укроти младата си, лекомислена родственица. За разлика от нея, той огледа внимателно всичко наоколо, в това число и мецанина. Кроуфорд побърза да се скрие зад колоната, за да не попадне в полезрението му.

Когато тази опасност отмина, Кроуфорд отново насочи вниманието си към мис Фримънт. Нещо в нея му се стори променено. При първата им среща в онзи ресторант тя се държеше като типична млада и неопитна служителка, притеснена от закъснението си. А сега изглеждаше наранена и много разтревожена.

Но защо си се заела с него? Кой те е изпратил при него? И коя си ти в неговите очи?

Миналото на Холис Фримънт продължаваше да занимава въображението му. Досието й се оказа абсолютно чисто — нямаше дори нарушения при паркирането. Беше единствената оцеляла от семейството си и тази трагедия не би могла да не й се отрази по някакъв начин. Но в биографията й бяха регистрирани само три посещения при психиатри, в чиито заключения единодушно се твърдеше: детето се възстановило забележително успешно. В колежа била донякъде саможива, но не се увличала по крайности.

Не , каза си той, никой не може да се преструва така съвършено .

Което обаче веднага го изправи пред следващата загадка: Защо се бе съгласила да сътрудничи на Майстора?

Докато обикаляше парапета на мецанина, той не ги изпусна от погледа си. Там долу двамата наближаваха изхода. Холис Фримънт държеше паспорта си и двата билета. Каза нещо на служителя зад гишето. Той посегна към телефона, проведе кратък разговор и накрая посочи на мис Фримънт въртящата се врата.