Филип Шелби - Опасни муцуни

— През онези врати се отива към паркинга на автобусите за летището — чу тя гласа му.

Холис се обърна.

— Да, виждам. Но телефоните са ей там.

Не искаше да му позволи дори да протестира. Ускори ход, приближи се към най-близката кабина и веднага набра номера на Пол Макган.

Стенният часовник, останал от дядо му, добросъвестно отброи изминалите часове. Високите френски прозорци бяха широко разтворени.

В притихналия кабинет телефонният звън отекна като писък, като плач на дете, молещо за внимание. Десет, дванадесет, петнадесет пъти. После се чу друг звук, от драсването на кибритена клечка и от първото смукване на цигара. Ако в този миг някой се бе появил на прага, първо щеше да види тютюневия дим — Макган беше скрит зад него, в сянката на библиотеката.

Погледна към телефона. Всеки пореден звън отброяваше степените на отчаянието, давещо душата на Холис. Представяше си как изглежда тя в този момент: лицето — пребледняло като хартия, очите — широко разтворени, както в онзи ден, когато я бе завел на влакчето на ужасите в Тиволи. Сигурно бе обзета от паника и отчаяно се нуждаеше от приятелска утеха, от дружески съвет.

Но нищо нямаше да получи от Пол Макган. Тесие, неговият добре дресиран копой, му беше докладвал за всички подробности около убийството на Гар дьо Норд. Макган незабавно направи справка дали в компютрите на Интерпол има регистриран агент с код на служебната карта, съвпадащ с кода на намерената у убития. Оказа се, че кодът, макар и валиден, е от партидата, запазена за агенти, които никога не са имали нещо общо с Интерпол.

Това разкритие веднага подсказа на опитния дипломат, че по всяка вероятност жертвата е от екипа на Сам Кроуфорд. ОМЕГА беше надушила за повторната поява на Майстора на голямата сцена. Но благодарение на опита си или просто по силата на късмета си, Майстора беше усетил „опашката“ и с един замах я бе отсякъл.

Това, каза си Макган, положително ще накара Кроуфорд да побеснее от яд и стопроцентово ще затрудни извеждането на Майстора от страната.

Тесие вече му бе споменал, че досега не е открит свидетел на убийството, но неколцина от пътниците са съобщили за някаква млада жена, видимо шокирана, застинала във вагона и втренчила поглед през прозореца към перона. Описанието й много напомняше на външността на Холис, но Макган се съмняваше дали френските полицаи ще попаднат на следите й.

Като знаеше всичко това, сега Макган можеше да си позволи да очаква спокойно обаждането на Холис. Не ставаше и дума да й се притече на помощ. Тя бе длъжна да изиграе докрай ролята, която й бе отредил в сложния си сценарий. Защото той й имаше доверие. И сега, след като преглътне факта, че вече няма на кого да разчита за помощ, тя ще мобилизира всичките си вътрешни сили и ще доведе мисията си докрай. Ще го направи заради него.

Защото го обича.

Очите й се замъглиха. Отпусна бавно слушалката и я остави да виси. В следващия миг отново усети погледа на Майстора, прикован в тила й.

— Не зная къде може да бъде в този момент мистър Макган. — Той замълча за кратко. — Нали това е въпросът, който се готвехте да ми зададете?

— Да.

— Е, сега остава само един въпрос: ще успеете ли да уредите ние двамата да се качим на самолета?

Никога не се бе чувствала така изтощена. Трябваше да събере цялата си воля, за да не се подкосят коленете й.

Той се приближи още повече към нея. Думите му бяха така отмерени и приглушени, че се стопяваха, преди слухът й да успее да ги улови.

— А сега сигурно си задавате въпроса: Кой е този дъртак до мен? И къде се е научил да убива така? И защо? Петнадесет години трябваше да се спотайвам, мис Фримънт. Те ме принудиха да се науча на много неща. Иначе не бих оцелял. Но сега съм прекалено остарял и уморен, за да продължавам битката. Така че единственото ми спасение е правителството. А в този миг вие сте единствената ми надежда.

Нещо в интонацията му я накара да застане нащрек.

— А моето единствено желание в този миг е да ми се махнете от очите. Още сега! Веднъж и завинаги.

Атаката й го завари неподготвен.

— Можете да говорите каквото си пожелаете. Но обяснение ви дължи вашият мистър Макган. Не и аз. — Той се замисли. — Сигурен съм, че вече сте си измислили оправданието: как сте провалили задачата, как сте позволили да ме очистят или сте ме принудили да побягна. Оставете тези празни надежди. Те няма да спасят кариерата ви. И така, мис Фримънт, да или не? Нямаме време за губене.

Холис огледа бетонната пустош около спирката. Отвъд стъклените стени се чу свистене на самолетни двигатели, лакомо поглъщащи свежите въздушни струи. Този тип, надвесил се над нея, имаше право: нямаха време за губене.