Филип Шелби - Опасни муцуни

Рийд гневно изръмжа:

— Това дело на Майстора ли е?

Кроуфорд го погледна в очите:

— Остави го на мен.

Влакът все още беше в тунела и потракваше монотонно.

Като платноходка, закотвена до пристана, поклащана от прибоя…

Холис примигна. Осветлението във влака отново заработи и тя се озърна — беше сама в дъното на вагона — най-близко, на пет-шест метра от нея, някаква жена, облегната на прозореца, прелистваше лъскаво списание. Зад нея имаше трима работници и две двойки тийнейджъри. Момичетата бяха облегнали глави на раменете на кавалерите си. Още по-нататък семейство туристи бе заело четирите съседни седалки — две по посоката на движението и другите две срещу тях. Хлапетата бяха свели глави над карта на Париж, разгъната върху коленете на баща им.

Те нищо не видяха…

Някакво шумолене я сепна и Холис се извърна. Внезапно гледката към предната част на вагона се засенчи от стройната фигура на Майстора, който тихомълком се бе настанил на отсрещната седалка, с лице извърнато към прозореца. Ръцете му бяха отпуснати в скута. Приличаше на скучаещ пътник, зареял поглед навън, за да убие времето.

— Видях какво направихте…

Той се обърна към нея и я изгледа студено:

— Може ли да ми дадете билета си?

— Какво?

— Вашият билет, моля.

Едва сега схвана какво иска той. Във всички вагони минаваха кондуктори. Холис извади билета от джоба си и го подаде на мъжа, седнал отсреща.

После погледна през прозореца. Редуваха се коловози, складове, заводски рампи. От другата страна, в отражението на стъклото, надничаше силуетът на Джоунс, с двата билета в ръка, очакващ кондукторът да му обърне внимание. След минута мъжът в униформа, след като кимна на вежливия пътник, се запъти към плъзгащата врата, разделяща двата вагона. От вратата нахлу хладен повей. Младата жена изтръпна. Като че ли мъртвешка длан я погали по бузата.

— Какво сте ме видели да правя, мис Фримънт? — Но преди тя да отговори, побърза да добави: — Моля ви, нека поговорим по-спокойно. Досега проявявахте самообладание, рядко срещано при жените. Ако бяхте изпаднали в истерия, нищо добро не ни очакваше.

Холис усети как сърцето й затуптя в гърдите й.

— Каква ще бъде следващата ви стъпка? И мен ли ще убиете?

Той се намръщи кисело, като преподавател, огорчен от глупавия въпрос, зададен неочаквано от най-добрия му студент.

Младата американка сви колене и стисна пръстите в обувките си. Да можеше да избяга… Но нямаше накъде да побегне от този капан. Ако успее да се добере до кондуктора и да му съобщи, че… че какво? Спомените й от случилото се на перона бяха накъсани, като в мъгла. Знаеше какво се бе случило, но не можеше да го опише.

— По-добре ли сте сега? — попита той. — Ще се успокоите ли най-после?

— Да — мъчително преглътна тя.

Холис остана изненадана от треперенето на гласа си.

— Не разбирате ли, че бях принуден да предприема нещо? В самозащита…

— Но… но кой беше онзи мъж?

— Един от онези, които ни следяха. И вас, и мен. Дори не знам името му.

— Кой, кой беше той?

В очите му внезапно блесна гневна искра.

— Вашите хора нищо ли не са ви казали? Не ви ли предупредиха? Нима не разбирате? Аз ви спасих живота. Но трябва да ми се закълнете, че никой няма да узнае какво се е случило. Мога ли да разчитам на думата ви?

Молбата му разбуди съзнанието й, а гневът й придаде нови сили.

— Очевидно вие не сте банкер. Кой сте всъщност?

— Аз съм само човек, който е наясно с играта.

— Каква игра , за бога?

— Онзи тип беше опитен убиец, истински професионалист. Той и останалите работят за хора, които ще се окажат засегнати от информацията, с която разполагам. Вашият мистър Макган ми се закле, че нищо няма да ми се случи, че ще бъда в пълна безопасност. Но май не се оказа така, нали?

— Длъжни сме да съобщим на полицията!

Той я изгледа.

— Не, мис Фримънт, полицаите не са сред нашите приятели. Ние с вас нямаме приятели.

После пак се обърна към прозореца и повече не я погледна.

За бога, Пол, в какво си ме забъркал? Какво да правя сега?

Като удавник за сламка, Холис се хвана за единствената спасителна мисъл, която й хрумна: щом се добере до летището, веднага ще се обади на Пол.

Монотонният ритъм на влака я унасяше.

Екипът от отдел „Убийства“ пристигна бързо и както винаги веднага се залови за работа. Дежурният инспектор сви устни в недоволна гримаса, когато му докладваха, че при претърсването на трупа са открили служебна карта от Интерпол и пистолет. Едно беше да попадне на някой застрелян турист, а съвсем друго да си има разправии, свързани с усложнените международни криминално-юридически процедури. Очертаваха се дълги нощи, посветени на безкрайни полицейски рапорти.