Филип Шелби - Опасни муцуни

Без да се усети, Холис кимна послушно и едва след това се ядоса на себе си. Никак не й харесваше това бързане… Защо напуснаха така припряно ресторанта? И от къде на къде този професор (на Холис той никак не й приличаше на банкер) ще си позволява забележки относно външността й? Какво от това, че привличала вниманието на околните?! Но още повече я ядоса неуспехът й да намери такси. Като за капак сега трябваше да търчи след този странен тип, който крачеше забързано пред нея, стиснал собствената й чанта в ръка.

Ето че и сега се остави той да избере как да стигнат до летището.

Е, мистър Джоунс, който и да си ти всъщност, в крайна сметка няма да се справиш без мен. Нали твоят билет е у мен. А без него няма да те пуснат в самолета. И нали ти си този, който иска да отлети. На мен не ми е нужно да ходя никъде.

Тя тръсна рамене и ускори крачките си, за да го настигне в подножието на ескалатора.

Без да се поглеждат, в пълно мълчание, те се спуснаха две нива надолу до широкия тунел с бял фаянс, който отдалече ухаеше на някакъв дезинфектант. Холис едва сега проумя, че Джоунс действаше съвсем целенасочено, защото в тунела бе пълно с отбивки и странични изходи, но той изобщо не се поколеба коя посока да избере. Нито веднъж не погледна към надписите и стрелките по стените.

Най-после излязоха на открито. Отдясно видяха гише за билети, а до него — вестникарска будка. Изморената жена тихо простена, като видя дългата опашка пред гишето — имаше поне двадесет пътници преди тях.

Но Джоунс с енергични стъпки подмина гишето и се доближи до автомата за продажба на билети.

— Ето ме, почакайте, нека аз… — избъбри Холис и затърси портмонето си в джобовете на сакото си.

— Благодаря, но не е нужно.

Той измъкна шепа монети и напъха няколко в прореза. Когато на оранжевия брояч се изписа „46 франка“, той натисна жълтия бутон и в гнездото падна един билет. Подаде й го.

После повтори същата процедура, обърна се и едва тогава я дари с вежлива усмивка. Но не забрави да се озърне през рамо — около будката за вестници се шляеше познатият му дебелак в зеленикав комбинезон и изпоцапани маратонки. Американски маратонки!

— Ето че сме готови да потеглим — рече той и посочи към автоматичните прегради. — Умеете ли да се оправяте с тях?

— Ще се справя.

Холис пъхна билета си в прореза, изчака, докато автоматът прочете кода и го изхвърли през задния отвор. Тя взе билета и го пусна в левия джоб на сакото си.

Във френските влакове кондукторите задължително проверяват билетите на всички пътници, за да са сигурни, че в нито един вагон няма хитреци, опитващи се да си спестят част от пътните разноски.

— Кой е този Крон? — попита тя, щом стъпи на стъпалото от ескалатора, непосредствено зад Майстора.

Видя как устните му за миг потръпнаха, но в същия момент на някой от коловозите профуча влак и заглуши отговора му.

На междинната платформа Холис го хвана за ръкава и извика:

— КРОН!

Майстора посочи с ръка към отсрещния коловоз, където се приближаваше още една влакова композиция. На локомотива с едри букви бе написано „АЛИС“.

— Тук дори и влаковете си имат имена, мис Фримънт. Вероятно едва сега го научавате?

Произнесе го с напълно спокоен тон, като че ли нейното пълно невежество относно френските железници се подразбираше.

Ядосаната жена прехапа устни, но предпочете да замълчи. И без това я дразнеха тълпите. Навалицата стана още по-неприятна, когато локомотивът с надпис „КРОН“ забави ход. Тя се обърна към Майстора — той изучаваше внимателно някаква листовка с реклама за галерията „Лафайет“. Наложи й се отново да си проправи път сред множеството, но този път в обратна посока, за да се добере до него.

— Какво има този път?

— Сигурна ли сте, мис Фримънт, че някой не ви следи?

Изрече го небрежно, сякаш я питаше за мнението й относно търговската реклама, която държеше в ръка.

— Какво?!!

— Питах не ви ли следи някой?

Очите му се отделиха от листовката. Посочи с поглед някъде назад. Холис се втренчи в същата посока.

— Не! Какво си въобразявате?

— Моля ви, почакайте ме тук.

Когато тя се обърна, него вече го нямаше.

Подобно на Майстора, Уоли винаги носеше в джобовете си дребни монети. Когато видя обекта пред един от автоматите за билети, той изчака и се запъти към съседния автомат, купи си билет и вече бе готов да последва Майстора и Холис във влака.

Но за разлика от тях, предпочете стълбите пред ескалатора. Не искаше да се окаже притиснат между пътниците по ескалатора. Освен това по стъпалата можеше да бръкне във вътрешния джоб на комбинезона си, за да докосне дръжката на своя „Валтер“. Най-много Уоли харесваше марката „Колт“, но тя си оставаше чисто американска, както и ябълковият пай. Ако случайно го спреше някой френски полицай, популярният в Европа „Валтер“ щеше да му помогне да поддържа версията, че е агент от Интерпол — в себе си носеше служебна карта с личен кодов номер, който бързо можеше да бъде проверен от компютрите на парижката полиция.