Филип Шелби - Опасни муцуни

— Аз съм Холис Фримънт, служител от консулството. Възложено ми е да ви отведа у дома.

Тя се изчерви леко от преценяващия му поглед. Очите му я пронизваха, без да трепнат, без да се отклонят дори за миг. Младата жена се запита дали не е взел някакъв транквилант…

— Моля ви, нека да поседнем за минута — предложи Майстора.

Холис погледна към масата в ъгъла. Сега си обясни защо не го бе забелязала още с влизането си — на масата имаше чаша с кафе.

Холис се отпусна на стола, но не забеляза, че погледът му все още не се отделяше от нея. В зениците му проблеснаха искрици, като че ли ненадейно бе попаднал на някой стар, позабравен познат. Дори пулсът му леко се ускори.

Тя се усмихна, когато разбра, че той още държи облегалката на стола й, изчаквайки я да се настани по-удобно, но когато внезапно се извърна към него, лицето му отново бе абсолютно безизразно.

— Носите ли документите?

— Да.

— Мога ли да ги видя?

Холис извади формуляра от чантата си. Той го прочете внимателно.

— Не е ли необходима снимка?

— Аз ще гарантирам за вашата идентичност.

— Да, разбирам. Но имате ли моя снимка?

— Да, разбира се.

— Мога ли да я видя?

Холис извади снимката и му я подаде. Мъжът най-спокойно я прибра в джоба си.

— Но… моля ви, тази снимка ми е необходима.

— Не, мис Фримънт, не ви е необходима.

Тонът му остана любезен, но с нова, неочаквана и леко арогантна нотка, от която Холис настръхна.

— Няма за какво да се безпокоите — започна тя, като се опита да не издава тревогата си.

— Тъкмо обратното, мис Фримънт. Има прекалено много поводи за безпокойство. Неща, за които въобще не предполагате, нито пък можете да проумеете. Сега имам още една причина да се тревожа — с хубава жена до мен съм още по-лесно забележим. Жени като вас привличат вниманието. А аз от доста години гледам да стоя далече от хорското любопитство.

Холис се наведе към него и го изгледа замислено.

— Ако успеем да се качим на борда на самолета, нищо лошо няма да ви се случи. Имате гаранциите на правителствените служби в Съединените щати.

— Тогава да тръгваме.

Холис остана изненадана от сръчността му — въпреки теснотията около тях, той се доближи до нея и с любезен жест изтегли стола й, когато тя се надигна.

Ресторантът се напълни още повече. Холис тръгна към вратата, а Майстора вървеше на няколко крачки зад нея. Тя не искаше да го изгуби в тълпата, затова постоянно се обръщаше назад. Така и не разбра как се блъсна в някакъв пълничък уличен чистач в зелен комбинезон, облегнат на бара. Капки пот внезапно оросиха челото на непознатия.

— Pardon — промълви тя.

Пълният мъж изтръска смаяно кафето, разлято по ръкава му. Изгледа кисело младата жена и промърмори нещо, като издуха цигарения дим право в лицето й.

Смутена, Холис продължи напред. До остъклената врата оставаха само няколко метра, но чантата й пречеше да се провира през навалицата. Толкова бе напрегната, че забрави да се озърне назад към Майстора — така и не видя как той измери пълничкия чистач с леден поглед. Присвитите му зеници се разшириха само за миг, когато очите му се спуснаха надолу, към маратонките на работника.

Маратонките бяха доста износени, но все още си личеше, че са американски. От онези, с които се мъкнат всеки ден хлапетата в Бруклин, с които тичат за здраве адвокатите в Сентръл Парк. От онези, които са предпочитани от американските туристи в Европа — защото са удобни, а не заради модата. Тези маратонки някак не бяха на мястото си на краката на този тип. И той целият бе някак… не на място.

Освен това, когато го заляха с кафето, непознатият бе промърморил с прекалено добър акцент — заучен, неестествено правилен. Чистачите по парижките улици ругаят по друг начин.

Навън, на тротоара, Майстора видя как Холис извърна глава, за да потърси такси. Той огледа набързо колите, паркирани пред хотела, но не видя нищо подозрително.

Но те няма да използват лека кола. Ще предпочетат камионетка или поне пикап…

Нямаше време за проверки. Пък и не искаше да узнаят, че вече подозира за присъствието им. Ако наистина искаха да го задържат, досега да го бяха сторили. Момичето се забелязваше отдалече и докато се движеше с нея, трудно щеше да се отърве от преследвачите.

Но сега едно поне бе сигурно: тя не работеше за тях.

Което пък означаваше, че те ще бъдат много внимателни, докато тя е с него и му служи като щит.

Майстора знаеше много за ОМЕГА. Тайна американска организация, действаща извънредно предпазливо на чужда територия, особено във Франция, чиито отношения със Съединените щати напомняха за брак, крепящ се единствено на взаимната търпимост. Това момиче е аматьор, само един инструмент в нечии ръце. Тя не принадлежеше към техния кръг.