Филип Шелби - Опасни муцуни

Майстора я хвана за лакътя със спокойно, дори приятелски загрижено изражение на лицето.

— Има по-бърз начин за придвижване от такситата. — Той посочи с кимване към гарата. — Хайде да потърсим Крон.

— Кой е този… Крон? — озадачи се Холис.

Но Майстора само се усмихна и с внимателен жест я освободи от чантата й.

Кроуфорд ги проследи как пресякоха улицата: високите токчета на мис Фримънт предпазливо си проправяха път сред паважа, а зад нея Майстора пристъпваше с предпазливи стъпки, гъвкав като водна змия.

— Докладвай, Уоли.

Уоли, с ръце, напъхани в джобовете на комбинезона, се тътреше на десетина метра зад тях, примижал на силното слънце.

— Тя му предложи да вземат такси, но той очевидно е имал нещо друго наум. Може би се тревожи да не закъснеят заради уличните задръствания. — Мощен автомобилен клаксон заглуши гласа му. — Проблемът е защо тя все още е с него? Нали се видяха? Той повече не се нуждае от нейните услуги.

Кроуфорд се опита да намери някакъв отговор на тази неочаквана загадка. От професионалист като Майстора не се очакваше да тръгне на дълъг път с придружителка.

— Насочват се към гарата, но нали той няма намерение да пътува в Европа. — Кроуфорд не се усети, че бе започнал да разсъждава на глас, но нямаше нищо лошо да сподели колебанията си с Уоли, в случай че в следващия миг нещо се обърка и изгубят връзка. — Забрави ли, че до летището може да се стигне и с влак? — изведнъж се досети той.

Уоли веднага се съгласи.

— Да, да. Ето, те се насочват към перона на теснолинейката.

— Онази, която има само една спирка?

— Да, до Олней-су-Боа.

Кроуфорд потропа с пръсти по ръба на компютърната клавиатура. Уайли, заедно с останалите агенти, търпеливо изчакваше инструкциите на шефа. Налагаше се спешно да вземе решение — в противен случай рискуваше да изгуби следите на Майстора. Летище „Шарл дьо Гол“ беше на границите на периметъра за действие на екипа на Кроуфорд. Така че беше недопустимо да позволи на обекта да се измъкне. Освен това Сам Кроуфорд никога не беше допускал провали в проследяването, пък и досега не бяха организирали толкова плътно следене на нито един терорист.

Но ето че внезапно бе изправен пред съдбоносен избор. Майстора би трябвало да бъде задържан не тук, на френска територия, а чак когато самолетът му кацне на най-добре охраняваното летище в света — пред студените очи и насочените пистолети на отлично обучени агенти.

А също и момичето. Нейното присъствие само усложни задачата.

— Ще го пипнем на летище „Шарл дьо Гол“ — нареди Кроуфорд по микрофона. В слушалката се чу въздишката на Уоли, но той не му обърна внимание. — Оставаш с тях на гарата и после ги следваш във влака. Ще повикам останалите от екипа. Влакът потегля в пет и половина, след четиридесет минути. Няма да могат да се измъкнат бързо. Ще те чакам на летището. Ще пристигна там много преди тях.

— Няма да е лесно да ги проследя в тази гъста тълпа.

Междувременно Кроуфорд се бе загледал в редицата от мотоциклети БМВ, паркирани пред гарата, и в размотаващите се около тях рокери и съвсем млади момичета в кожени якета.

— Нещо ми подсказва, че ще е по-добре да побързаме.

— Мистър Джоунс, почакайте малко. Струва ми се, че не разбирате…

Проблемът беше в това, че той не се съгласи да спрат, за да може Холис да си поеме дъх. Не че Майстора крачеше прекалено бързо, но нито за миг не забави ход. Накрая Холис успя да го настигне и го дръпна за ръкава.

Той се извърна и я изгледа хладно.

— Някакви проблеми ли има, мис Фримънт?

— Да. Вие сте този, който ми създаде доста проблеми.

Тя изтри потта от челото си и се огледа. На коловозите два синьо-бели експреса, от новите, високоскоростните, очакваха пътниците си. Три перона по-нататък се виждаха по-скромните електрически теснолинейки, боядисани в оранжево и сиво.

Между колоните се процеждаше бледа светлина, като в катедрала. Замърсеният остъклен покрив над перона едва пропускаше слънчевите лъчи. Около коловозите се разминаваха носачи, кондуктори и пътници. Глъчката заглушаваше дори металическите гласове, усилени от високоговорителите, които монотонно съобщаваха за пристигащи и заминаващи влакове.

— Но къде отиваме? — настойчиво попита Холис.

— Към теснолинейката, мис Фримънт. Тя се движи само в околностите на Париж, нещо като продължение на метрото.

— За летището?

— Разбира се. Нали полетът ни е в два и тридесет и пет, сектор Б, терминал 43. — Майстора вдигна очи към внушителния цифров часовник, окачен под гредите. — Ако не се бавим, ще успеем да хванем следващия влак. Нали не бива да закъсняваме, мис Фримънт?