Филип Шелби - Опасни муцуни

Влакът ускори ход и едва тогава той се осмели да я погледне. Младата жена извърна глава към бягащия перон, където някаква фигура лежеше сгърчена край стената, запокитена като счупена кукла.

С две крачки Майстора преодоля разстоянието между него и Холис. Устните му почти докоснаха месестата част на ухото й, но той разбра колко бе изплашена малко по-късно — едва когато влакът набра скорост и осветлението се усили.

В полумрака задъханият му шепот прозвуча почти като любовно признание:

— Ако ви е мил животът, мис Фримънт, ще правите само това, което ви наредя.

Кроуфорд седеше в пикапа и разговаряше с членовете на своя екип по кодирания радиоканал. Продължаваше да очаква следващия рапорт на Уоли, който трябваше само да натисне с ръка микрофона, пъхнат под презрамката на зеленикавия си комбинезон. Ала от него до слушалката на Кроуфорд достигаше само някаква неясна смесица от звуци, напомняща смътно за позабравен спомен от детството… затихващо шумолене, като от притискане на раковина към ухото, в която се чуваше диханието на необятния океан.

Но за миг чу нещо различно, нещо като дълга, спонтанна въздишка, сякаш порив на вятъра облизва каменни стени. После долови суха, раздираща кашлица. Накрая все пак се открои отмалелият глас на Уоли, шепнещ с отчаяно усилие: Сам… помощ… И отново в слушалката връхлетя полъхът на океанския бриз.

Кроуфорд бе поразен от внезапно прозрение и реагира мълниеносно, по инстинкт. Докато викаше Уоли по микрофона, ръката му трескаво блъсна червения бутон на пулта за комуникации — към всичките членове на екипа полетяха подлудяващите сигнали за обща тревога. Мъжете знаеха от горчив опит какво означава този код: един от тях току-що ги бе напуснал.

Кроуфорд изскочи от пикапа и заключи вратата отвън. На отсрещния тротоар бе паркирана колата, в която двама от хората му следяха шофьорите на всички пристигащи коли. Веднага им продиктува по микрофона новата цел: сектор Б, терминал 43.

Въпреки претовареното движение той се затича към гарата с решимостта на закъснял пътник, който не е изгубил надежда да се докопа до дръжката на последната врата на последния вагон. Навалицата пред сградата на гарата беше оредяла. Успя да се провре по-бързо сред минувачите, да се спусне като вихър по стъпалата и да завие по коридора към билетните гишета. За миг се изкуши да прескочи парапета. Искаше да спечели надбягването със смъртта, да стигне до Уоли преди изтичането на последните му секунди… може би щеше да успее да го спаси. Но най-близкият билетен касиер веднага щеше да сигнализира гаровата охрана…

Кроуфорд издебна мига, когато перонният кондуктор бе с гръб към коридора, и блъсна въртящата се преграда. Заобиколи зад ъгъла и там, в подножието на стъпалата, чу първите крясъци.

Перонът беше претъпкан с пътници, пристигнали с влака „АЛИС“. Сам Кроуфорд зърна една фигура в железничарска униформа и побърза да се скрие в тълпата. Железничарят бе коленичил, махаше сърдито на тълпата да се отдръпне, а радиотелефонът висеше безпомощно от рамото му. Беше се опитал да закрие тялото от озадачените зяпачи, но не успя да попречи на Кроуфорд да види мрачната сцена: Уоли лежеше, проснат по гръб, с широко отворени очи, немигащи въпреки ярките лампи. Откъм гърба му по комбинезона набъбваше тъмночервено петно, но по перона имаше само няколко капки кръв. Дебелият комбинезон беше попил останалото.

Кроуфорд усети подсъзнателно някакъв шум от суетня няколко метра по-напред. Бяха пристигнали още двама железничари, за да отблъснат тълпата. След тях се появи трети мъж с мушамена пелерина; приличаше на цивилен полицай от службата за охрана на гарата.

Кроуфорд се отдръпна назад точно навреме, за да пресрещне един от своите подчинени, който също си проправяше път сред тълпата. Успя да улови погледа му, поклати глава и бавно се отдалечи към другия край на перона.

Името на агента беше Рийд. Висок и широкоплещест, той можеше само с вида си да принуди околните да му сторят път, особено ако не беше в настроение. Кроуфорд разбра, че и този път ще стане така, защото Рийд се познаваше отдавна с Уоли, напоследък дори бяха се сприятелили. Затова отиде при него и се опита да отклони погледа на Рийд от кървавата гледка.

— Уоли е мъртъв — едва чуто прошепна Сам. — Полицаите ще пристигнат всеки момент. Ще намерят картата му от Интерпол, а също и пистолета му. — Кроуфорд млъкна, защото по бузите на Рийд рукнаха сълзи. — Но няма да стигне до спешното отделение. Нито до моргата. Защото ти и останалите ще се погрижите за изпращането му у дома.