Филип Шелби - Опасни муцуни

Кроуфорд напрегнато се взря в екрана. Като регионален директор на ОМЕГА, той бе един от малкото високопоставени лица в йерархията на секретната организация, които имаха достъп до почти всички данни относно нейната история, включително и биографиите на основателите й. Което означаваше, че той знаеше много повече от Холис за истинската дейност на баща й. Защото никъде в досието не се посочваше, че тя е научила нещо за целите, за които бе работил и загинал Алек Фримънт. Нито пък подозираше нещо за Доусън Уайли. Разбира се, по времето, когато тя се е нуждаела от препоръки за постъпване на работа в посолството в Париж, родителите й отдавна са били мъртви. Затова в досието се цитираха препоръки от нейни преподаватели в колежа и университета. Изключение бе само препоръчителното писмо, подписано от Доусън Уайли, който обаче бе посочен не като един от ръководителите на ОМЕГА, а като високопоставен, но пенсиониран служител от американското посолство в Лондон.

Нима никога, нито за миг не си подозирала с какво се е занимавал баща ти, Алек Фримънт? Или твоят настойник, Доусън Уайли? Нима никой досега не ти е разкрил тази тайна, след като детството е останало зад гърба ти?

Подобно на британското разузнаване МИ 6, което до неотдавна категорично отказваше да разкрива самоличността на настоящите си и на бившите си директори, така и ОМЕГА криеше грижливо кои личности съставляват нейния първи ешелон. Но така и трябваше да бъде, като се има предвид с какво се занимаваше тази дяволски добре прикрита организация. Само неколцина ветерани, сред които и Кроуфорд, бяха зървали файловете с досиетата на такива легендарни мъже като Алек Фримънт и Доусън Уайли — мъже, които отдалеч бяха предугадили до какви страховити размери ще достигне тероризмът в световен мащаб. Той щеше да се превърне в заплаха не само за Америка, но и за цялото човечество.

А ето че сега, изправена в лице с лице с един от най-опасните убийци, чието досие е закодирано сред суперсекретните файлове на ОМЕГА, Холис Фримънт дори не подозира в какво се забърква… Да, това е тя, няма съмнение, и след броени минути ще установи контакт с една от мишените на ОМЕГА.

Но защо? Каква е причината?

Нима е посветена в тайните на Майстора? Но ако не е, тогава… тогава излиза, че някой я използва като куриер?

Горчивият опит от седемдесетте и осемдесетте години бе научил Кроуфорд, че не бе рядкост млади, привилегировани и отлично образовани личности от изтъкнати фамилии да се увличат по терористични групи като Червените бригади, Баадер-Майнхоф или Фронта за освобождение на Палестина. Сега повечето от тях лежаха или в някое гробище, или в някой от най-добре охраняваните затвори в Западна Европа, съсипани и окаяни, защото наивните им идеологически илюзии се оказаха изпепелени след провала на комунизма.

Съобщението по електронната поща приключи и Кроуфорд натисна клавиша за отпечатване. Според получените сведения Холис Фримънт никога не се е свързвала с онези закоравели и безмилостни атентатори. Но сега й предстоеше да се срещне с мъжа, който търгуваше само с една стока: смърт.

Обаче, независимо от произхода й или точно поради тази причина, тя вече се превръщаше в потенциален противник.

Тротоарът беше пълен с чиновници в обедна почивка. Холис си проправяше път към ресторанта. Спря се пред бара, за да си поеме дъх. До часа на срещата оставаха само две минути.

Младата жена огледа препълнените маси. Продавачки, нисши чиновници, туристи — всички държаха в ръка по чаша червено вино. Келнерките се провикваха към кухнята за поръчките, докато разтребваха масите пред новодошлите посетители.

Задъхана и уморена, Холис се облегна на бара. Окуражен от обещанието за нечувано щедър бакшиш, шофьорът на таксито беше натискал здраво газта. Караше толкова бързо, че изплашената Холис беше стискала здраво дръжката на вратата — пръстите на дясната й ръка още бяха изтръпнали. Но сега всичко беше наред. Ще намери този Джоунс, ще му обясни подробно какво трябва да направят, а после двамата ще вземат такси до летище „Шарл дьо Гол“. Дори ще й остане време да телефонира на Пол от аерогарата.

Холис огледа още веднъж масите, започвайки от първия ред до прозорците. Вече бе проверила двете редици, когато усети как някаква ръка се допря до лакътя й. Очите й се разшириха, но запази благоразумие и не отвори уста.

— Здравейте. Аз съм Джоунс.

Гласът беше нисък и леко дрезгав. Не изглеждаше много приказлив. Английският му беше с ясно доловим акцент и Холис не успя да разбере дали е южняк или не. В Щатите хората говореха с най-различни акценти. Спортното му сако от туид и сивите панталони му придаваха спретнат, почти академичен вид. Не носеше нито часовник, нито някакви бижута, освен един потъмнял, но скъп пръстен. Не беше много висок — на ръст беше горе-долу колкото нея — но беше доста слаб, почти мършав. Лицето му беше бледо, особено под очите. Първата мисъл, която й мина през ума, беше: Този човек е болен от рак!