Филип Шелби - Опасни муцуни

Кроуфорд бе избрал за своя щабквартира в Париж мансардния етаж на една от внушителните сгради на булевард „Сен Жермен“ — точно срещу музея Д’Орсе.

Разполагаше и с други законспирирани квартири (в Рим, Берлин и Лондон), но те не можеха да съперничат нито по площ, нито по техническо оборудване с тази в Париж — като световна столица с най-много емигранти от петте континента този град винаги играеше първостепенна роля в дейността на хора като Сам Кроуфорд.

Трите апартамента на най-горния етаж на сградата бяха купени и платени в брой преди няколко години, а след ремонта съединени в един. Навремето обитателите на сградата доста се оплакваха от многоседмичния ремонт, но след като бормашините замлъкнаха, новият собственик се оказа образцов съсед: никакви деца, никакви кучета, дори нито едно шумно празненство. На неколцина от обитателите на сградата Кроуфорд бе раздал свои визитни картички, описващи го като едноличен собственик на малка, но преуспяваща софтуерна къща — той внимателно подбираше ситуациите около запознанствата и връчването на визитките, за да не изглежда натрапчив и за да не събуди подозрение сред съседите си. На няколко пъти дори подметна, че често му се налага да предприема продължителни делови пътувания до Югоизточна Азия, Индия и дори до Австралия.

Апартаментът на „Сен Жермен“ отлично го устройваше — движението по булеварда никога не стихваше. В сърцето на Париж никому не правеше впечатление влизането и излизането на непознати личности, както и паркирането на автомобили пред входа на многоетажната сграда. Обитателите бяха предимно възрастни хора с улегнали навици, и най-важното — толкова много държаха на спокойствието си, че бяха готови да се откажат от привичното си любопитство. Освен това сградата разполагаше с два входа, така че сътрудниците на Кроуфорд можеха незабелязано да влизат и излизат от нея.

Всекидневната беше много удобна, макар мебелите да бяха може би прекалено семпли, а модернистичните картини по стените — доста неразбираеми за простосмъртните. Но затова пък за електронното оборудване и особено за акустиката явно не бяха пестени средства. Никъде не се виждаха снимки в рамки — нито на Кроуфорд, нито на останалите мъже от екипа. Естествено, липсваха и снимки на любящи съпруги и невръстни дечица, прегърнали семейния пудел. Кухнята, вдясно от всекидневната, приличаше повече на изложбена зала на фирма за домакинска техника — само по фурната имаше признаци, че е била използвана. Кроуфорд никога не прибягваше до услугите на готвачки и прислужници — с течение на годините се бе научил да се обслужва сам, без да губи часове за приготвянето на скромното си меню за обед или вечеря.

Просторният апартамент имаше и други достойнства, незабележими на пръв поглед — всички стаи, с изключение на банята, бяха малко по-тесни, отколкото би трябвало да бъдат при тази обща разгърната площ. По указание на Кроуфорд скритото пространство беше отделено за скривалище, изкусно маскирано зад едно огромно огледало, което заемаше почти изцяло една от стените на спалнята.

Другата стена на скривалището беше откъм кухнята — достъп до отворите в тази стена имаше зад лавиците с консерви и буркани. Вътре в скривалището беше подреден цял арсенал: автомати МР-5 и пълнители за тях, пистолети „Берета“, три напълно комплектувани снайпера „Ремингтън“. Имаше дори два гранатомета и един ракетомет. Не липсваха газови и сигнални пистолети.

Зад огледалото в спалнята беше скрита аптечка с последните постижения на спешната медицина. Лекарствата стигаха, за да се открие аптека в някое от парижките предградия. Общата стена между скривалището и спалнята беше специално укрепена и допълнително изолирана, така че дори и с рентгенов апарат не можеха да бъдат открити оръжията, скрити зад стената. Дори и боята на мазилката беше специална — от онези, които не позволяваха на кучетата следотърсачи да надушат миризмата на смазката по цевите на оръжията.

Но най-обемистото скривалище беше зад широкото пано с китайски пейзаж, завинтено към допълнително монтирани носещи греди, скрити зад по-късно иззиданата стена. Там, на площ от дванадесет кв.м., се намираше свръхмодерната свързочна апаратура — оперативният център, откъдето се ръководеха всички акции на екипа на Сам Кроуфорд. Най-важен беше компютърът, пряко свързан към системата за електронно насочване в Хюстън — той осигуряваше цифрово кодирана сателитна връзка между Кроуфорд и неговите шефове в три столици, както и с главната квартира на ОМЕГА във Вашингтон. Това беше организацията, за която работеше Сам Кроуфорд. Сигналите от главната квартира се приемаха с помощта на антена, осемнадесетинчова телевизионна „чиния“, монтирана на покрива — на пръв поглед тя приличаше на сателитните антени, които могат да се купят от всеки магазин за електроника. Благодарение на специално подбрания честотен канал „чинията“ безпроблемно улавяше не само специалните шифрограми отвъд океана, но и обикновените сателитни канали — съседите на новия наемател останаха много доволни, когато им бе предложено да се възползват от тази услуга, при това напълно безплатно.