Филип Шелби - Опасни муцуни

— Излиза ли някъде?

— Само да купи един сандвич от ъгъла. Отнесе го в стаята си.

— Някакви телефонни разговори?

— Само едно обаждане. Тук, в града. Продължи едва двадесет и две секунди. Не успяхме да го проследим.

Кроуфорд се замисли. От Марсилия Майстора беше звънял два пъти — първо във Франция. Вторият му разговор е бил международен. Това означаваше, че поддържа връзка поне с две лица. Но защо се е наложило още едно обаждане, тук, в Париж? Нима в последната минута е настъпила някаква промяна в плана му — нещо, което го е подплашило?

— А някакви посетители в стаята му?

— Никакви.

— Какво знаем за другите гости на хотел „Аполон“?

— Нощната смяна е била разпитана от екип на Дьозием Бюро. Разпитът уплашил до смърт администратора. За негово щастие през онази нощ имало само двадесет посетители. Тринадесет от тях били французи, останалите седем — чуждестранни туристи.

Кроуфорд се намръщи. Дьозием Бюро беше жаргонното название на френското разузнаване, вдъхващо ужас на повечето французи. Сигурно бе, че администраторът от нощната смяна в хотела ще си държи устата заключена. Кроуфорд реши, че няма да спечели нищо, ако нареди на хората си да го пораздрусат. Не, от онзи администратор нищо съществено нямаше да научат.

— Какво знаеш за персонала в хотела?

— Там работят само десет души на пълен работен ден, в това число и камериерките. Повечето са приходящи. Наемат ги само за два сезона. Според компютъра никой от персонала не е имал контакти с нашия човек, но за всеки случай ще извършим двойна проверка.

Уоли се замисли за миг, преди да продължи:

— Той очаква нещо, Сам. Или чака среща с някого. Няма да остане за дълго в онзи мизерен хотел, защото мястото не е подходящо за укритие на човек като него.

Очаква нещо? Но какво по-точно? Пари, инструкции или оръжие? Какво го принуждава да си губи времето в онзи хотел? И какво е било скрито в онзи пакет?

— Искаш ли отново да го боядисам ? — попита Уоли.

— Не. Не бива да действаме прибързано. Нареди на хората си да не го следят прекалено отблизо. Ако се усети, ще стане много подозрителен.

— Е, тогава аз лично ще се заема с него.

Уоли беше много добър в дисциплината индивидуално следене, защото природата го бе надарила с две качества, изключително ценни за всеки агент: безкрайно търпение и умение да се прикрива като хамелеон.

Кроуфорд натисна бутона на клетъчния телефон и отиде до прозореца. Отново се задаваше най-досадната част в техния занаят: безкрайно дългите и еднообразни дни и седмици, когато нямаш друг изход, освен да чакаш и да чакаш, докато се измъчваш в напразни догадки. Кроуфорд усети как в него се надига раздразнение, подобно на пламък, ближещ къс хартия, превръщайки го в пепел. Данните за Майстора бяха безнадеждно остарели. Повечето от бившите му работодатели и посредници вече не бяха между живите. Или пък никога не бяха попадали в полицейските досиета. През дългите години на самоизолация Майстора не бе завързвал нови запознанства, с нищо не бе издал присъствието си. А това извънредно много затрудняваше опитите на Кроуфорд да се добере до някакви следи, които да му помогнат да предугади намеренията на този професионален убиец.

Кроуфорд се дразнеше и от ограниченията, с които бе длъжен да се съобразява. Той си оставаше оперативен агент към американските специални служби, но не се ползваше от дипломатически имунитет. Сред персонала на посолството никой не подозираше за дейността му, с изключение на онези двамата, които Кроуфорд бе успял да внедри там. Ако местното контраразузнаване надушеше следите на групата на Кроуфорд, французите веднага щяха да поискат отзоваването му. Скандалът щеше да стигне чак до Белия дом.

Преследването на опитен и коварен обект като Майстора изискваше пълна концентрация, мобилизирането на всичките налични ресурси. Интуицията подсказваше на Кроуфорд, че въпреки резервираната оценка на шефовете на ОМЕГА, той не бива да отслабва бдителността си — не беше изключено вече да са задействани невидими вериги за свръзка и голямата игра да е започнала, без никой да подозира какъв финал е замислен.

От напрегнатия размисъл отново го заболя старата рана на слепоочието. В главата му пулсираше само един въпрос, настойчив и безпомощен като камбана на палубата на заседнал кораб: Кога? И коя ще бъде мишената?

Веднага щом пристигна във визовия отдел, Холис се насочи към купчината с последните писма, за да вземе комплекта документи, които Пол би трябвало вчера да е изпратил в плик с нейното име. Прерови целия куп с входящата кореспонденция, а после и изходящата — не беше изключено пощальонът да е объркал пликовете.