Филип Шелби - Опасни муцуни

Клаудия си облече бежов вълнен костюм и порови в кутията с бижута. Спря се на една семпла, но изключително елегантна игла, творение на Елза Перети. Тъкмо се бе замислила за кратката среща, която щеше да има на закуска с екипа си, когато Балантайн излезе от банята. Виновното изражение на лицето му бе достатъчно красноречиво.

— Май не можа да се откачиш, нали, скъпи? — съчувствено попита тя.

— Този приятел е вложил четвърт милион в нашата кампания. Паули ме увери, че няма да отнеме повече от половин час.

— Но?

— Но няма да можем да тръгнем заедно.

Клаудия го потупа по ръката.

— Няма значение.

Всъщност тя предпочиташе именно този вариант. Клаудия Балантайн бе от хората, които обичаха сами да изпипват докрай действията си. Сега щеше да може да посвети цялото си внимание на приготовленията, за да бъде сигурна, че всичко ще бъде както трябва.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попита той.

— Абсолютно. Само се погрижи да дойдеш навреме за речта си.

— Обещавам. — Балантайн целуна жена си по бузата. — Знаеш колко се гордея с теб, нали?

Клаудия оправи възела на вратовръзката му.

— Всичко ще бъде наред, Робърт — меко рече тя. — Интуицията ми подсказва, че следващият президент на Съединените щати ще се казва Балантайн. А ти знаеш, че никога не греша.

Полицаите зад бариерите на входа към фериботния кей бяха подредени в плътна редица. Преоблечен като служител от Службата за охрана на националните паркове, Майстора оглеждаше навалицата от туристи, напиращи към диспечерите. Реши да изчака, докато полицаите насочат цялото си внимание към по-досадните туристи, които още не бяха разбрали, че Статуята на свободата ще бъде затворена за посещения.

Промъкна се към края на тълпата и привлече вниманието на един млад полицай. Размаха картата си с печата на Службата за охрана на националните паркове и полицаят му махна да мине. Въобще не обърна внимание на кутията, която Майстора носеше със себе си. Емблемата на службата и униформата бяха достатъчно убедителни.

Закрачи по кея към групата високопоставени лица, чакащи да се качат на борда на „Мис Ню Йорк“. Бе малко вероятно да събуди подозрение сред някое от цивилните ченгета. Ако в охраната са включени хора от специалните служби, те трябваше да имат детектори за метал и ръчни скенери. Когато се озове на борда на ферибота, щяха да приемат, че е човек, минал през всички проверки.

Майстора се разходи около затвореното гише за билети, наблюдавайки двамата полицаи от нюйоркското полицейско управление, които проверяваха списъка на гостите. За тях празненството вече бе започнало. От оживеното им бърборене Майстора узна, че ще има закуска, след което Клаудия Балантайн щеше да държи реч. Имаше загрижени коментари, че съпругът й губи точки в съревнованието със съперника си. Според слуховете звездата на Робърт Балантайн като политик сигурно ще залезе след изборите през ноември и така той ще остане записан с дребни букви в аналите на американската политика. Майстора се запита откъде тези богати и привилегировани хора знаеха всичко това. Мисълта да разбие на пух и прах предвижданията им му достави огромно удоволствие.

Той много внимателно подбра най-подходящия момент да се промъкне напред и да се настани пред една платиненоруса жена, чиито грим и смях бяха прекалено предизвикателни.

— Хей! — извика тя.

Майстора не обърна внимание нито на нея, нито на едрия й, позастарял придружител. Показа пропуска си на полицая.

— Съжалявам — промърмори Майстора. — Изпуснах служебния катер.

— Няма значение. — Ченгето сви рамене и го пусна да мине.

Зад гърба си чу възмутените протести на жената.

Усмихна се на един полицай, докато си пробиваше път през тълпата от гости към главната палуба, след което изкачи стъпалата към кърмата. Денят бе чудесен, но вятърът бе доста силен. Едва ли някой от гостите щеше да се качи тук. Трябваше да внимават за фризурите си.

Майстора чу как отзад се отвори една врата. След минута до него застана един широкоплещест моряк, който му се представи като капитан на кораба. Двамата се загледаха в Статуята на свободата, издигаща се в далечината.

— Никога не ми омръзва да я гледам — рече капитанът.

— И на мен — съгласи се Майстора.

— За тази шумотевица ли сте тук?

— Работя извънредно.

— Лесно спечелени пари — кимна капитанът. — А какво има в кутията?

Майстора я извъртя така, че капитанът да види етикета и направи жест сякаш надига бутилка.