Филип Шелби - Опасни муцуни

— Как можете да кажете подобно нещо! — изумено прошепна Холис.

— Мога, защото онези момчета бяха от моя екип.

Младата жена поклати глава.

— Вие не разбирате…

— Как ли не! Знам, че ти си Холис Фримънт, служителка от парижкото консулство. А този апартамент принадлежи на…

— Доусън Уайли. Той и жена му ме отгледаха. Живях тук, когато следвах в Колумбийския университет, преди смъртта на Марта.

— Доста удобно. Предполагам, че сте запазили ключовете по сантиментални причини.

Холис не каза нищо.

— Може би се чудиш защо алармата не заработи — продължи Джейкъб. — Направих някои подобрения.

— Последния път, когато бях тук, нямаше никаква алармена инсталация.

— Нима? Е, в такъв случай излиза, че някой е идвал тук преди мен. Щом не си била ти, значи е бил твоят приятел. Искаш ли да ми разкажеш за него?

Младата жена не чу как се отвори вратата, но с периферното зрение улови сянката, прекосяваща преддверието. Погледна към Джейкъб решително:

— Слушайте, детектив Джейкъб, много съжалявам за това, което се случи с вашите хора, но нито аз, нито мъжът, за когото говорите, имаме нещо общо със смъртта им. Не сме от хората, които преследвате.

Джейкъб отвори уста, но гласът, който се разнесе, не бе неговият:

— Тя има право.

Детективът знаеше, че студеният пръстен, опрян в слепоочието му, бе дулото на пистолет.

— Знаеш какво трябва да направиш, нали, детектив?

Джейкъб пусна пистолета си до креслото.

Кроуфорд се наведе и го взе.

— Би ли станал, ако обичаш?

Вдигна с две ръце Джейкъб от креслото, ловко измъкна белезниците, служебната му карта, клетъчния телефон и малкия 32-калибров резервен пистолет от кобура под мишницата. Сетне му посочи любезно да седне отново в креслото и му хвърли паспорта си.

— Кроуфорд? И ти ли си от посолството?

— Не. Работя за службата по охрана към Държавния департамент.

Джейкъб поклати глава.

— Звучи невероятно.

— А ти какво очакваше?

Джейкъб огледа двойката пред себе си.

— Откога ни чакаш тук? — попита Кроуфорд.

— През по-голямата част от деня.

— Изглежда си много търпелив. Сигурно си знаел, че някой ще дойде, в противен случай едва ли би изгубил толкова време.

— Рано или късно някой от вас двамата щеше да се появи.

— Но ти си дошъл сам. Това означава, че не действаш съвместно с хората си, нито с федералните агенти. Защо?

— Защото когато всичко приключи, ще трябва да почукам на четири врати и да съобщя на четири жени, че са станали вдовици. Ако бях уведомил федералните или някой друг, вие щяхте да се появите в новините в единадесет, за да ви интервюират Боб Шапиро и Джери Спенс. Не мога да го допусна.

Кроуфорд се замисли за миг, прибра пистолета в кобура си и се обърна към Холис.

— Разкажи му. Всичко.

Джейкъб го бе видял как действа и знаеше, че точно сега е моментът да се нахвърли върху Кроуфорд. Но го разубеди нещо в начина, по който Кроуфорд прибра пистолета си — сякаш даваше знак за примирие, макар че без никакво усилие можеше да пръсне мозъка на Джейкъб. Детективът реши, че е по-разумно да ги изслуша.

Холис започна разказа си от Париж и му обясни какво се беше случило там. Джейкъб забеляза смущението й, когато спомена някакъв мъж на име Макган. След няколко минути знаеше защо.

Джейкъб слушаше не само думите й, но преценяваше и интонацията й. Освен това наблюдаваше и спътника й, ала Кроуфорд остана до камината, с гръб към тях. Ако двамата с жената предварително бяха репетирали всичко това, то тя си бе научила репликите перфектно.

Колкото повече Джейкъб слушаше, толкова повече се убеждаваше, че двамата не изнасяха представление. Подробностите относно престрелката на летището, гонитбата по магистралата, убийствата в Бедфорд Хилс… всичко придобиваше смисъл, ако се погледнеше откъм тяхната гледна точка.

И още нещо: начинът, по който двамата изглеждаха, сякаш бяха прекарани през месомелачка. Освен това от предпазливите движения на Кроуфорд личеше, че е ранен в дясното рамо.

Джейкъб не бързаше с въпросите, а лицето му остана безизразно дори и когато тя навлезе в най-ужасните подробности… Когато свърши, Джейкъб разбра какви са тези двамата — хора, които оцеляват. Но спомените винаги щяха да ги преследват.

— Това ли е всичко? — попита Джейкъб и вдигна вежди. — Сигурна ли си, че няма още нещо? Има ли нещо, на което да не е способен вашият Майстор?

Кроуфорд се извърна.

— Едва ли.

— Доста удивителна история — рече Джейкъб. — Но имате ли доказателства?