Филип Шелби - Опасни муцуни

Нещо не е както трябва — помисли си Холис. — Не се виждат никакви камиони, нито работници. Посред бял ден, а никой не работи!

Ако не беше толкова съсредоточена в самия филм, щеше да се сети много по-рано. Кадрите се забавиха, за да покажат работника в полупрофил, вдигнал ръка към лицето си, сякаш знаеше, че го снимат. Следваха серия от увеличени кадри, но лицето ставаше все по-неясно… Кадърът най-сетне улови това, което Холис знаеше, че ще види: пръстена на безименния пръст на лявата ръка. Образът бе замъглен, но определено бе същият пръстен, който бе видяла на ръката на Майстора при първата им среща в ресторанта на хотел „Терминус Норд“.

Навън се бе смрачило, когато Кроуфорд се събуди. Помръдна ръката си и се смръщи от болката. В първия миг не осъзна защо усеща напрегнато пулсиране. Беше спал дълбоко, без да сънува, забравил за изгарящата болка в рамото. Но споменът от престрелката отново нахлу в съзнанието му.

Надигна се бавно, все още сънен. През прозорците се виждаха запалените улични лампи. Кроуфорд изруга тихо. Беше помолил Холис да го остави да поспи само четири часа, но изглежда тя бе забравила да го събуди.

Закрачи към всекидневната, но пристъпваше много бавно, очаквайки следващия пронизващ пристъп на болката. Във всекидневната светеше. Зави към банята, за да наплиска лицето си със здравата си ръка. После предпазливо опипа превръзката. Не видя окървавени петна — сигурен признак, че кръвоизливът бе спрял. Засега не можеше да движи ръката си, но имаше надежда скоро да се възстанови.

— Холис!

Кроуфорд чу глухо бръмчене откъм всекидневната. Първото, което видя от прага, беше черно-белият кадър на телевизионния екран, показващ как Майстора слиза от кулокрана. Едва сега забеляза Холис — смълчана, притаена в креслото.

— Защо не ми каза?

Гласът й звучеше студено и остро, като наточен бръснач. Кроуфорд не можа да издържи укоряващия го поглед и сведе глава.

— В Бедфорд Хилс ми спомена, че досега Майстора се е провалил само веднъж. Тогава, според твоите думи, той трябвало да убие някакъв мъж. Справил се блестящо, както винаги, но после всичко се объркало. Поради „непредвидими промени в обстоятелствата“. Едно от тези „обстоятелства“ е била моята майка, така ли е?

Кроуфорд мълчеше.

— Попитах те нещо — продължи Холис. — Исках да разбера кой е бил убитият? Тогава ти ми заяви, че не го познаваш.

— Не беше необходимо да знаеш — тихо промълви Кроуфорд.

— Не е било необходимо да знам, или не е било нужно да го знам? — предизвикателно попита Холис. — Защото си се страхувал, че няма да мога да понеса истината, а това ти не си могъл да си го позволиш?

— Наистина ли имаш нужда от болката…

— Аз вече живеех с тази болка! Исках да знам истината. Това исках… и от това имах нужда.

Той взе дистанционното и изключи образа на екрана.

— Ела, седни до мен. Моля те, Холис.

Тя отстъпи и приседна на ръба на дивана, без да го изпуска от очи. Видя го, че се колебае, сякаш търси подходящите думи.

— Кажи ми го, моля те! — Гласът й прозвуча настойчиво.

Кроуфорд кимна.

— Добре. Какво си мислиш, че правеше баща ти в посолството в Париж?

— Той беше служител към охраната на посолството. Това ти е известно, нали, Кроуфорд?

Млъкна, защото той поклати глава.

— Това бе само за прикритие. И двамата имахме една и съща работа. Той бе част от ОМЕГА. — Замълча за миг. — Холис, той бе един от основателите на ОМЕГА.

Тя потрепна, сякаш я бе ударил. Гневът и недоверието й сякаш го заляха като огромна вълна.

— Истина е — продължи Кроуфорд. — Алек Фримънт водеше двоен живот. Не е споменавал за това просто за да ви предпази.

— Защото ако сме знаели, е съществувал риск неволно да се издадем — горчиво рече тя.

— Баща ти беше един от най-ценните хора, които защитаваха страната ни. Съществуваха рискове, но той нито веднъж не отказа да ги поеме. — Кроуфорд се поколеба. — Може би няма да ми повярваш и може би не е сега моментът да ти го казвам, но баща ти те обичаше много. Задълженията не му пречеха да се грижи с обич за теб; не беше различен човек само заради това, което трябваше да върши. Мъжът, когото си обичала, животът, който си водила с него… нищо от това не се променя от разкритието, че е работил за ОМЕГА.

Холис се извърна. Пред очите й изплува споменът за онзи последен ден с баща й, как двамата се бяха забавлявали, както винаги, когато той имаше свободно време. Спомените бяха невероятно ясни, сякаш събудени с магическа пръчка. Може би това, което Кроуфорд се опитваше да я накара да повярва, бе истина.